— Да — отговорих аз, — трябва веднага да говориш с икономката.
— Да, да — каза Магрета, излетя от стаята и ме остави сама. Седнах до огъня със собственото си ръкоделие, бродерия по бяла нощница за брачното легло.
Бях виждала царя само веднъж преди седем години, скоро след смъртта на баща му и брат му; баща ми беше отишъл в Корон за коронацията, за да поднесе почитанията си на новия цар, или по-точно на новия регент, ерцхерцог Дмитир. Видях Мирнатиус първо в църквата, където свещеникът изпълняваше монотонната церемония, но тогава не му обърнах особено внимание; бях толкова отегчена, че главата ми клюмаше на седалката до Галина, беше ми горещо в тесните дрехи, докато накрая се стреснах и скочих, когато най-после поставиха короната на главата му, сякаш някой ме беше боднал с игла, и то миг преди всички да станат на крака, за да го аплодират.
След церемонията никой повече не му обърна особено внимание. Висшите благородници седнаха на царската трапеза, ухажваха Дмитир, а Мирнатиус беше излязъл сам в градините зад двореца, където си играех и аз, колкото и да съм незначителна. Той носеше малък лък и стрели и стреляше по катеричките, а когато ги уцелеше, отиваше и разглеждаше малките им мъртви телца с удоволствие. Не така, както обикновено някое момче се гордее, че е добър стрелец: той хващаше стрелата и я разклащаше, за да накара телцата им, ако е възможно, да се поклатят и да потреперят, и ги гледаше с празни, широкоотворени очи като омагьосан.
Забеляза, че го гледам възмутено. Бях още много малка и не знаех, че трябва да бъда предпазлива.
— Защо си ме зяпнала така? — попита той. — Те още не са съвсем умрели. Не е вещерство.
Той би трябвало да знае разликата. Майка му била вещица, която прелъстила царя след смъртта на първата царица. Никой не одобрявал този брак и само след няколко години тя била изгорена на кладата, защото се опитала да убие сина на първата царица и да направи сина си престолонаследник. Но сега царят и големият му син бяха умрели от треска и синът на вещицата все пак беше станал цар, което, както казваше Магрета, беше урок за всички и показваше, че да си вещица не означава, че си мъдра.
По онова време аз също не бях мъдра, макар да имах извинението, че съм малко момиче. Той беше царят, но аз все пак му казах:
— Вече си ги убил. Защо не ги оставиш на мира?
Не се бях изразила много ясно, но знаех какво исках да кажа: неприятно ми беше да гледам как върти малките телца и ги кара да потрепват за удоволствие.
Той ядосано присви красивите си зелени очи и насочи лъка си към мен. Бях достатъчно голяма, за да знам, че смъртта ме гледа в очите. Исках да побягна, но вместо това замръзнах на място; цялото ми тяло, а заедно с него и сърцето, ми се вкамени. Тогава той се изсмя, свали лъка си и извика:
— Да живее защитничката на мъртвите катерички!
Поклони ми се тържествено и дълбоко, после си тръгна. До края на седмицата, когато си играех в градината, неизбежно намирах мъртви катерички — винаги скрити някъде, където градинарят няма да ги види, но моята топка се изтърколваше дотам или, ако играех на криеница с Магрета и клекнех зад някой храст, там ме чакаше някое разрязано животинче.
Помислих си да го издам: сигурна бях, че всички ще ми повярват, защото Мирнатиус беше толкова красив и толкова приличаше на майка си. Хората вече си шушукаха зад гърба му. Но разказах първо на Магрета и когато ме разпита и извлече от мен цялата история, тя ми каза, че бедата отива при онзи, който я създава, както катеричките би трябвало да са ми показали, и ми забрани да раздухвам нещата. И после ме държа затворена в нашата стая до края на посещението, където навивахме прежда на чилета и излизахме само за да хапнем набързо.
Оттогава не бяхме споменавали за случката, но знаех, че и Магрета не я е забравила. Отидохме отново в Корон след четири години за пищното погребение на ерцхерцог Дмитир. Мирнатиус беше заповядал да присъстват почти всички благородници, вероятно за да направи ясно, че вече нито има регент, нито има нужда от такъв. Накара всички лично отново да му се закълнат във вярност. Останахме там две седмици. През цялото време Магрета ме държа затворена и не ме пусна да изляза от стаята без воал пред лицето, макар аз още да не бях жена, и собственоръчно ми приготвяше и носеше яденето от кухнята. Мирнатиус беше заел ролята на главния опечален. Тогава той беше шестнайсетгодишен, висок, зрял, дори още по-красив. Имаше черна коса и светли очи, които блестяха като бисери на тъмната му като на татарин кожа, а устата му беше пълна с бели зъби. С короната и златните си дрехи, той би могъл да мине за статуя или за светец. Виждах го малко замъглено през тънкия воал, докато той обърна глава към мястото, където седях, и тогава сведох очи и направих всичко възможно да изглеждам дребна и незначителна на третия ред с принцеси и дъщери на херцози.