— Ето, виждаш ли — каза Кайус на Варда, която изгледа и двама ни намръщено.
— Една копейка! — каза тя. — Една копейка по-малко за бедната жена, която трябва да вади от залъка на децата си, за да пълни дебелата еврейска кесия. Дай ми я на мен! Аз ще я занеса, не ти!
— Добре, панова — казах аз и й подадох квитанцията. Върнах се при Мирием и й съобщих, че Олег е умрял; че е намерен мъртъв и замръзнал до конюшнята си, с безжизнен поглед, а конят и шейната му са прибрани вътре.
Мирием ме изслуша мълчаливо и нищо не отговори. Останах до нея няколко минути и после, тъй като не се сещах какво друго да правя, казах:
— Ще отида да нахраня козите.
Тя кимна.
На следващия ден събирах пари извън града по източния път. Дотогава всички бяха чули вестта. Питаха ме дали е вярно и казваха колко им е мъчно, когато им отговарях, че е вярно. Олег беше едър, весел човек, който черпеше с бира и водка приятелите си на хармана, а през зимата носеше дърва за огрев и на някоя вдовица, когато беше натоварил колата за себе си. Дори и баща ми, когато се прибрах и му казах, изрази съжаление. Когато го погребаха във вторник, вдовицата беше единствената сред опечалените, която се върна от църквата със сухи очи.
Всички говореха за случилото се, но не като дело на Старик. Сърцето му се беше пръснало, казваха те и клатеха глави. Тъжно беше, когато подобно нещо се случеше на едър, здрав мъж. Но за никого не беше странно, ако се случеше на човек, замръзнал през сурова зимна нощ.
Не казах нищо на никого, освен на Сергей, когато двамата стояхме сами на пътя до гората, а над нас луната вече изгряваше. Той беше тръгнал отново да прекара нощта там. Мирием не му беше казала вече да не ходи, макар че той с нищо не можеше да попречи на Старик. Тя не беше престанала да ни плаща грошовете. Често забравяхме и си казвахме, че работата на Сергей е само да храни козите. И той продължаваше да ходи и да се храни два пъти на ден при тях, а на връщане всеки си заравяше грошовете под бялото дърво.
— Помниш ли? — попитах го аз.
Никога не бяхме говорили за онова, което му се беше случило в гората. Никога.
Виждах, че не му се говори, но стоях до него и мълчанието ми го принуждаваше да каже нещо.
— Дерях един заек. Той изскочи от дърветата. Каза ми, че горите са негови и аз съм крадец. После каза… — Сергей замълча. Лицето му стана странно и безизразно. После поклати глава. Не си спомняше и не искаше да си спомня.
— Яздеше ли някакво животно с нокти на краката си? Носеше ли островърхи ботуши? — попитах аз и Сергей кимна мъчително.
Значи беше същият, не обикновен старик, а господар. И ако не лъжеше, беше господар на цялата гора. Бях чула хората на пазара да казват, че тя се простира чак до бреговете на северното море. Принцът на Старик идваше при Мирием за злато и ако тя не можеше да му го даде, знаех, че и нея щяхме да я намерим в двора й посиняла и замръзнала, със следи от островърхи ботуши наоколо.
И повече нямаше да има изплащане на дълг. Щом чуеше, че е умряла, баща ми щеше да каже, че повече нищо няма да изплащам. Щеше да изгони бащата на Мирием с крясъци, но дори и това нямаше да е необходимо. Майка й, с червени от плач очи, дори и в скръбта си, щеше да помисли за мен. При следващото ми отиване щеше да каже, че дългът е изплатен и че съм работила достатъчно дълго. За да продължа да работя, трябваше да кажа на баща си, че ми плащат, и той щеше да прибира грошовете. Всеки ден щеше да се връща от града пиян, да ми взима парите, да ме бие и да ми заповядва да му приготвям вечеря. И всичко щеше да продължи така ден след ден до безкрай.
— Можем да му кажем, че ни плащат нещо, само че по-малко — предложих аз на Сергей, но той, изглежда, се съмняваше, че това е разумно и аз го разбирах. Сега баща ни не подозираше нищо. Защо някой ще ни плаща, когато той ни изпраща да работим без пари и на тях това не им се налага? Но ако му кажем, че ни плащат, за да ни позволи да ходим на работа, той ще стане подозрителен. Ще отиде при бащата на Мирием да пита колко ни плащат, а панов Манделщам ще му отговори честно. Не можем да го молим да лъже. Той само ще ни изгледа тъжно, защото искаме да излъжем баща си, и ще каже, че съжалява, но не може да ни помогне.
А щом разбере, че сме го лъгали колко ни плащат, баща ни ще попита колко са ни платили досега. Тогава ще знае, че има пари, които сме скрили някъде. А за криене на пари от него, той няма да ни бие с колана или с голямата си ръка. Ще ни бие с ръжена и няма да спре, докато не му кажем къде са.
Църковните камбани, които биеха за Олег при погребението му три дни по-късно, звучаха като силни звънчета на шейната му, пътуваща през гора с бели дървета. И мен ще ме намерят замръзнала точно така, ако не дам на Старик златото, но не по-малко се страхувах от онова, което щеше да ми се случи, ако му го дам. Дали ще ме сложи зад себе си на белия елен и ще ме закара в онази бяла гора, да живея там завинаги с моя собствена сребърна корона? Никога по-рано не ми е било мъчно за мелничарската дъщеря в историята, която разказваха селяните; беше ми мъчно за баща ми, за самата мен, и изпитвах гняв. Но кой би искал да се омъжи за крал, който най-жизнерадостно ще му отреже главата, защото не е превърнал сламата му в злато? Не исках да бъда нито негова кралица, нито негова робиня, но и не исках да се превърна в лед.