Вече не можех да го забравя. Сега той присъстваше в съзнанието ми през цялото време и с всеки изминал ден все повече го завладяваше, като скреж по прозореца. Нощем се стрясках и стенех в леглото, треперейки от студа вътре в мен, който ръцете на майка ми не можеха да прогонят. Стрясках се от спомена за неговите сребърни очи.
— Можеш ли да му намериш златото? — попита ме Ванда на сутринта, все така ненадейно.
Не беше необходимо да я питам за кого говори. Грижехме се за козите и майка ми също беше на двора, на два-три метра от нас; те двамата с баща ми вече подозираха нещо, като гледаха обърканото ми, разтревожено изражение. Притиснах с ръка устата си, за да заглуша напиращия вопъл в мен.
— Да — казах лаконично аз. — Да, мога да му намеря златото.
Ванда не отговори нищо, само ме гледаше със силно стиснати устни.
— Ако — продължих аз, — ако по някаква причина бъда далеч от къщи за известно време — нали ще останеш и ще помагаш на баща ми? Той ще продължи да ти плаща. Той ще удвои надницата ти — изведнъж добавих отчаяно. Представих си майка ми и баща ми сами в селото без мен, но с всичкия гняв, който бях предизвикала във всяка къща, насочен срещу тях. За миг пак се озовах на онази поляна и затъвах в снега, а над мен беше надвиснало изкривеното от злоба лице на Олег, не замръзнало, а зачервено от гняв и омраза.
Ванда помълча известно време, а после бавно каза:
— Баща ми няма да ме пусне.
Тя вдигна глава от коритото и ме погледна отстрани. Учудих се, но после, разбира се, се сетих. Ванда не даваше на баща си парите; той никога не би искал да си стои вкъщи, ако му носеше по един грош всеки ден. Тя задържаше парите за себе си.
Продължавах да реша козината на една коза и преценявах положението. През цялото време мислех, че сключвам сделка с баща й, не с нея, и трябва единствено да му дам малко повече пари, отколкото щеше да получи, ако дъщеря му работи във фермата. Не ми беше хрумнало, че тя ще иска парите за себе си.
— За зестра ли ги събираш? — попитах аз.
— Не! — извика ужасено тя.
Не разбирах защо иначе ще иска да скрие парите от баща си. Озадачена бях и после я погледнах. Вече й бях платила дванайсет медни гроша на нея и на брат й, но тя все още носеше старата си дрипава рокля и плетените от тръстика обувки. А когато за пръв път отидох в къщата на Горек, за да събирам пари, цялата ферма беше неописуемо бедна. Внимателно я попитах:
— Какво направи баща ти с шестте копейки, които взе на кредит?
Тя ми разказа и тогава разбрах всичко. Разбирането обаче с нищо не подобряваше положението. Той й беше баща и имаше право да взима кредит от някой, който би му дал такъв, и да го похарчи глупаво, както е постъпил; имаше и право да изпрати дъщеря си да работи, за да изплаща дълговете му, както и право да взима парите, които тя печели. Нямаше друг начин да се освободи от него, освен да се омъжи, а тя не искаше това. Не каза какво прави с парите, но единствената възможност беше да ги трупа някъде на много тайно място. Той досега щеше да я е хванал, ако беше харчила за нещо: ето защо не си беше купила прилична рокля и обувки. Имаше късмет, че баща й не беше идвал в града напоследък: ако ми беше казал нещо, ако беше започнал да ми крещи как се възползваме от един беден човек, в разгара на кавгата аз щях да му отговоря, без да мисля, и той щеше да научи истината. Не исках да си представям какво щеше да се случи тогава. Струваше ми се, че човек, който би могъл да проиграе и пропие четири копейки, без никаква надежда да ги върне, е също така способен да пребие до смърт дъщеря си, без да мисли за парите, които тя би му носела, ако я остави да работи.
— Можеш да му кажеш, че съм отишла да се женя за богат мъж — продължих аз. В крайна сметка, това щеше да е истина. — Кажи му, че щом се върна, пак ще проверя сметките. — Това също щеше да е истина. — И че щом си изплати дълга, ще предложа да му плащам по един грош на седмица, за вас двамата да идвате да работите тук. Които ще му се плащат веднъж месечно. Дай му четирите гроша веднага. Щом ги похарчи, той отново ще има дълг и няма да ви забрани да идвате. И следващия месец пак му дай аванс.