След миг Ванда кимна с едно отривисто движение на главата. Аз изведнъж неволно протегнах ръка и се почувствах доста глупаво, защото ръката ми увисна във въздух между нас, а тя се взираше в нея, но точно когато щях да я отдръпна, тя я грабна в своята голяма, здрава ръка с червени загрубели пръсти. Стискаше я доста силно, но това не ми беше неприятно.
— Утре пак ще замина за Висня — казах аз, успокоена.
Не мислех, че стените на града ще възпрат Старик, но все пак реших да опитам. Поне няма да съм вкъщи. Той няма да оставя следи в двора на баща ми и с това да дава повод на селяните да си измислят злостни истории.
— И без това трябва да съм там, когато той дойде — казах на Ванда и й разказах за Исак и как осигурявам златото за Старик.
На майка ми обаче не разказах това; изобщо не й напомних за Старик, дори и когато тя учудено попита:
— Пак отиваш там толкова скоро?
Радвах се, че се учудва, а не се страхува за мен.
— Искам да донеса още престилки — отговорих й аз.
Този следобед проверих още веднъж счетоводната книга, излязох навън и огледах къщата, която сега изглеждаше много уютна с боядисаните кепенци, с крякането на пилетата и блеенето на козите в двора, а после взех кошницата си и се разходих из града. Не знам защо. Не беше пазарен ден, а Ванда беше обиколила длъжниците. Нямах работа в града и нищо не се беше променило в него, освен че всички ме гледаха гневно, а не се подсмихваха както едно време, когато ме видеха със скъсаните обувки и дрипавите ми дрехи — приятно напомняне за парите в джобовете им, които нямаха никакво намерение да връщат.
Може би точно затова го направих: минах по целия път до другия край на града и се върнах обратно до къщи. Не съжалявах, че ги напускам. Не обичах нищо и никой в този град, дори и сега, когато ги бях опознала добре. Не съжалявах, че не ме харесват, не съжалявах, че бях безмилостна с тях. Радвах се, страшно се радвах. Те искаха от мен да погреба майка си и да оставя баща си да умре самотен. Искаха да остана просякиня в дома на баща си и да изживея живота си тихо, като кухненска мишка. Те биха изяли семейството ми и биха си изчистили зъбите с костите ни без никакво съжаление. По-добре е Старик да ме превърне в лед, той поне не се преструваше, че изпитва любов към ближния си.
Олег вече го нямаше, за да го наема, затова на следващата сутрин отидох на пътя до пазара. Когато подходящ колар с голяма шейна, пренасяща варели солена херинга от морето, мина покрай мен, аз го спрях и му предложих пет гроша, за да ме закара до Висня. Можех да му платя повече, но вече си бях научила урока. Този път избрах стар човек със стара шейна, а хубавата ми рокля с кожена яка и маншети беше скрита под старото, износено вълнено палто на баща ми, което се канех да използвам за парцали, защото му бях купила нов кожух.
Старият колар поговори с мен, докато карахме към дома на внучката му. Попита ме на колко съм години. Остана доволен, че неговата внучка, година по-малка от мен, вече беше омъжена, а аз не съм, и ме попита дали отивам в града да си намеря съпруг.
— Ще видим — отговорих аз, после избухнах в силен смях и изпитах истинско облекчение; всичко беше толкова смешно. Седях в шейната, натоварена с риба, обувките ми бяха кални и приличах на плашило със скъсаното палто на баща си: какво общо би имал с мен лорд Старик? Не бях принцеса, не бях дори и златокоса селянка. Вероятно за него нямаше никакво значение, че съм еврейка, но все пак бях ниска, слаба и бледа, носът ми беше гърбав и доста голям за лицето ми. Всъщност имаше причина още да не съм омъжена: дядо ми каза, че е разумно да почакам още една-две години, преди да отида при сватовника, за да понапълнея малко, а междувременно и зестрата ми да се увеличи — така щях по-лесно да си намеря здравомислещ съпруг, който не търси жена само заради красотата й, но пък и да не е толкова алчен, че никак да не се интересува от външния й вид.
Ето такъв мъж исках, чувствителен човек с ясен поглед, който ще ме поиска честно; едва ли бях подходяща за елфически лорд. Естествено Старик го беше казал на шега, защото не вярваше, че ще се справя със задачата. Едва ли си мислеше наистина да се ожени за мен. Когато му връча третата торба със злато, той само ще тропне с крак от гняв — или още по-вероятно, като разсъждавах трезво — от яд, че е сбъркал, и ще ме превърне в лед. Потрих ръце и огледах гората: нямаше и следа от пътя на Старик днес, виждаха се само тъмните дървета, белият сняг и замръзналата река, покрай която летеше шейната.