Пристигнах в къщата на дядо ми късно, точно преди залез-слънце. Баба ми три пъти повтори колко хубаво е, че идвам пак толкова скоро, попита за здравето на майка ми малко тревожно и дали вече съм продала всичката си стока. Дядо ми не зададе никакви въпроси. Гледаше ме строго изпод гъстите си вежди и каза само:
— Е, стига приказки, време е за вечеря.
Оставих багажа си и по време на вечерята разказвах колко престилки съм продала и за вълната, която ще замине по реката с баржата на дядо ми, щом реката най-после се размрази: трийсет бали не са огромно количество, но все пак са добро начало. Радвах се, че съм зад тухлените стени на къщата, солидни и прозаични като разговора ни. Но тази вечер, докато седях и плетях до баба ми в уютната дневна стая, кухненската врата зад гърба ни се разтресе на пантите си и въпреки че шумът беше силен, баба ми не вдигна глава от плетката. Отворих вратата и се дръпнах изумена: тясната алея я нямаше, нямаше я и тухлената стена на съседната къща, а втвърдената киша от двора беше изчезнала. Старик стоеше сред поляна, оградена от дървета с бели клони, а зад гърба му под сиво небе, озарено от ясна студена светлина, белият, заледен път стигаше до хоризонта. Имах чувството, че ако прекрача прага, тази единствена стъпка ще ме изведе отвъд света.
На прага вместо кесия имаше кутия — малко ковчеже, изработено от бяло полирано дърво, обковано с дебели ленти бяла кожа и закопчано със сребърни ключалки. Наведох се и го отворих.
— Седем дни този път ти давам да върнеш среброто ми, превърнато в злато — каза Старик с напевния си глас, докато аз втренчено гледах купчината сребърни монети в ковчежето. Достатъчно количество, за да се изработи корона, вплела в себе си луната и звездите. Нито за миг не се съмнявах, че царят ще се ожени за Ирина при тази зестра.
Старик ме гледаше със своите пронизващи сребърни очи, алчен и злокобен като ястреб.
— Да не би да си мислеше, че човешките пътища ще ми убегнат или че човешките стени ще ме спрат? — попита той, но аз не си бях помислила такова нещо. — Не се опитвай да избягаш, простосмъртно момиче, защото след седем дни ще дойда да те взема, където и да се намираш.
Той каза това, като ми се усмихваше отвисоко, злобно и самодоволно, сякаш беше сигурен, че ми е поставил невъзможна задача, и това ме ядоса.
Изправих се, вдигнах високо глава и му отговорих с хладен глас:
— Ще бъда тук със златото ти.
Усмивката изчезна от лицето му, от което ми стана приятно, но си платих за удоволствието, защото той отговори:
— И ако изпълниш това, ще те отведа със себе си и ще те направя моя кралица.
Това вече не приличаше на шега, когато каменният праг на дядо ми беше покрит със скреж от дантелени шарки, пренасящи се върху поляната, а от ковчежето се излъчваше студеният блясък на среброто.
— Чакай — извиках аз, когато той се готвеше да си тръгне. — Защо ще ме взимаш? Сигурно вече си разбрал, че аз всъщност не притежавам магия: няма да мога да превръщам среброто в злато в твоето царство, ако ме заведеш там.
— Разбира се, че ще можеш, простосмъртно момиче — отговори той през рамо, сякаш не той, а аз бях глупакът в цялата ситуация. — Сила — заявена, оспорена и три пъти потвърдена — е истинска. Потвърждението я прави такава. — После той си тръгна, тежката врата с трясък се затвори в лицето ми, а аз останах с ковчеже, пълно със сребро, и сърце, изпълнено с ужас.
В онази трескава седмица Исак изработи короната в дюкянчето си на пазара. Разтопяваше чаши сребро, изливаше големи дълги листове и от тях направи ветрилообразна корона, такава, че който я сложи да стане една глава по-висок, а после с невероятна точност добави напомнящи перли сребърни капки и ги нанесе в елегантни спираловидни форми, които се сливаха, разделяха и преливаха една в друга. Заемаше различни матрици от всички бижутери на пазара, украсяваше с изящни ресни долния край на короната. На втория ден започна да се събира тълпа от мъже и жени, за да гледат как работи. Аз стоях отстрани, мълчалива и нещастна, и се грижех да не му пречат. Всяка вечер той взимаше короната със себе си вкъщи, а аз прибирах олекналото ковчеже, което двамата слуги на дядо ми носеха. Никой не ни създаде неприятности. Дори и малките джебчии, които имаха намерение незабелязано да отмъкнат някоя тънка паричка от масата, бяха възпирани от зимната светлина. Щом се приближаха, зяпваха от учудване, очите им се заслепяваха, а като ги погледнех, изчезваха и се сливаха с тълпата.
В края на петия ден ковчежето беше празно и короната беше готова; щом сглоби всичко, той се обърна и ме повика: