Выбрать главу

— Ела. — Сложи я на главата ми, за да провери дали е добре балансирана. Усещането беше за нещо хладно и леко, като че ли снежен ветрец повя по челото ми. В неговото бронзово огледало изглеждах като странно отражение на себе си в дълбоки води, сребърни звезди ограждаха главата ми в лунна нощ, целият пазар около мен заромоли и притихна, като градините на Старик. Исках да се разплача и да избягам; вместо това свалих короната и я сложих в ръцете на Исак. Когато накрая той внимателно я уви в лен и черно кадифе, тълпата се разотиде. Хората се отдалечаваха и си мърмореха нещо един на друг.

Двамата слуги на дядо ми ни охраняваха, докато стигнем до херцогския дворец. В двореца цареше суматоха, вървяха шумни приготовления: царят щеше да пристигне след два дена и в цялото домакинство се усещаше прикрита възбуда; те всички знаеха по нещо от плановете на херцога и слугите следваха с поглед загърнатата корона, докато Исак я носеше по коридорите. Този път ни сложиха да чакаме в по-добро преддверие и после дойде придружителката да ме вземе.

— Ти ще я донесеш. Мъжете да останат тук — каза тя и ги изгледа с остър, подозрителен поглед.

Тя ме заведе горе в две малки стаи, които изобщо не бяха толкова грандиозни, колкото стаите долу: допусках, че на некрасивата дъщеря досега не й се беше полагало нещо по-добро. Ирина седеше изпъната като струна пред направено от стъкло огледало. Носеше сребристосива рокля над снежнобели фусти, а деколтето й беше този път по-дълбоко, за да има място за огърлицата. Красивата й дълга коса беше сплетена на няколко дебели плитки, приготвени да бъдат вдигнати нагоре, а ръцете й бяха здраво стиснати в скута.

Пръстите й нервно потрепваха, докато придружителката защипа плитките нагоре. Тогава аз разопаковах короната и внимателно я сложих на главата й. Тя заблестя под светлината на десетки свещи, а придружителката замлъкна и отвори широко очи. Ирина стана, бавно се приближи до отражението си и протегна ръце към огледалото, сякаш искаше да докосне жената в него.

Магията, с която среброто омайваше хората около него, престана да действа върху мен; не исках да е така, исках да можеше да ме заслепи и да не се интересувам от нищо друго. Вместо това гледах лицето на Ирина в огледалото — бледо, слабо лице, пренесено другаде, докато се оглежда с короната на главата си, и се чудех дали ще се радва да се омъжи за царя, да замени спокойните си стаички с далечния дворец и трон. Когато свали ръка от огледалото и се обърна, очите ни се срещнаха: не проговорихме, но за един миг я почувствах като сестра, животът на всяка от нас се намираше в чужди ръце. Тя едва ли имаше повече избор от мен.

После вратата се отвори: херцогът идваше лично да провери. Застана на прага. Ирина се поклони на баща си, после се изправи и леко повдигна брадичка, за да уравновеси короната. Херцогът се втренчи в нея, сякаш едва разпознаваше собствената си дъщеря. Поразтърси глава, за да се освободи от видението, и се обърна към мен:

— Много добре, пановина — каза той, без да се поколебае, макар че аз не бях произнесла и дума. — Ще си получиш златото.

Той ни даде хиляда жълтици: достатъчно, за да напълним обратно ковчежето на Старик, и ни останаха още стотици: цяло състояние, въпреки че не знаех доколко това е добре за мен. Слугите на дядо ми носеха ковчежето и торбите. Той слезе долу, щом чу възклицанията на баба ми, и прегледа съкровищата. После извади четири жълтици от торбите, които трябваше да отидат в трезора, и даде по две на всеки от слугите, преди да ги освободи.

— Похарчи една и спести една. Помнете правилото на мъдреца — каза той, те му се поклониха и му благодариха, а после се втурнаха навън сияещи и бързащи да се почерпят.

След това той накара баба ми да напусне стаята под претекст, че я моли да направи сладкиш, за да отпразнуваме събитието. Щом тя излезе и отиде в кухните, той се обърна към мен и ми каза:

— Сега, Мирием, ще ми разкажеш останалото. — И аз избухнах в сълзи.

Не бях го казала на родителите си, нито на баба ми, но на него му го казах. Вярвах на дядо ми, че ще го понесе, също както вярвах, че те няма да го понесат и ще загинат, докато се опитват да ме спасят. Знаех какво ще направи баща ми, а и майка ми, ако разберат: те ще легнат и ще издигнат стена с телата си между мен и Старик, а аз ще видя замръзналите им тела, когато ме отвежда.

А сега вече вярвах, че ще ме отведе. По-рано не го разбирах: каква полза щеше да има елфическият властелин от едно простосмъртно момиче, и защо хвалбите ми го биха го накарали да иска да се ожени за мен, дори и някак си да успея да събера шестстотин жълтици за зестра? Но, естествено, кралят на Старик би искал да има жена, която може да превръща среброто в злато, без значение дали е простосмъртна, или не. Хората на Старик винаги търсеха злато.