Тя определено се канеше да протегне ръка и да ме погали, вместо това само ми се усмихна. Щях да се подразня, ако го беше направила, но все пак донякъде съжалявах, че не го направи. Истински съжалявах единствено, че не го беше направила преди десет години, когато бях малко, досадно дете без майка, дете на друга жена — жената, която мъжът й беше обичал повече от нея, поради което не го беше направила, макар че щеше да е разумно.
Но може би беше по-добре, че не ме обичаше и не ме беше накарала да я обичам, защото тя с нищо не можеше да ми помогне сега. Не че баща ми нямаше да ме изслуша и да ми повярва, ако му кажех, че царят е магьосник. Всеки знаеше, че майка му е била вещица. Но той щеше само да ми каже да побързам и да родя дете, преди царят да затъне дълбоко в черна магия, и тогава аз ще бъда майка на бъдещия цар. Който ще бъде негов внук — друг полезен инструмент в ръцете му, още повече ако бащата удобно умре, докато внукът е малък и има нужда от регент. Ако за мен е трудно и неприятно да бъда омъжена за такъв мъж, какво да се прави. И на него му е било трудно и неприятно да отива на война. Той беше довел нашето семейство до това високо положение, а мое задължение беше да го издигна още по-високо, ако мога. И не би се поколебал да ме пожертва, както беше пожертвал себе си.
А защо би поискала Галина да ме защитава срещу подобна съдба? Тя също беше пожертвала себе си. Самата тя е била вдовица без деца, която би могла да си живее доволно и богато и без мъж, но вместо това беше донесла на баща ми този сандък със злато, за да стане херцогиня. А сега можеше да стане тъща на цар: отлична възвръщаемост на собствените й инвестиции.
— Да, права сте, милейди, косата на Ирина е суха — каза Магрета, отведе ме на един стол в ъгъла и сложи ръце на главата ми. Бавно и нежно разчесваше заплетените места, нещо, което обикновено не правеше. И тихичко пееше над главата ми песента, която като дете много обичах, песента за умното момиче, което избягало от къщата на баба Яга в гората.
Отне й един час да среше косата ми както я искаше, още един, за да я сплете, а после вдигна плитките на главата ми като корона. Икономът на баща ми почука на вратата, без да влиза, и съобщи, че носи кутията с бижутата. Довечера щях да сложа само пръстена, утре щях да прибавя огърлицата, а на третата вечер и короната, и тогава нещата щяха да се решат, ако не бъдат решени преди този момент. Помислих си дали да не използвам заместител; майка ми беше оставила няколко сребърни дрънкулки, които Галина не беше пожелала, а между тях имаше и пръстен. Той беше хубав и добре полиран, но нямаше да накара никой да ме погледне и да ме помисли за красива.
Само че баща ми щеше да забележи разликата, а утре трябваше да сложа огърлицата, за която нямах заместител. Тази вечер от царя се очакваше да ме погледне и да се намръщи, после пак да ме погледне и да остана в главата му като някакво дразнене през цялото време на другия ден, като пръстена на баща ми, който той непрекъснато въртеше на ръката си. Утре вечер щях наистина да бъда изкарана на пазара, а третата вечер, както се надяваше баща ми, щеше да бъде обща маневра между него и бъдещия му зет, които заедно щяха триумфално да ме покажат.
Но истината беше, че исках пръстена. Исках да го сложа на ръката си и да почувствам хладното сребро до кожата си. Станах и заедно с Магрета отидох до спалнята, за да облека роклята. Тя ми помогна и оправи водопада от коприна. След като се облякох, се върнах във всекидневната и повиках иконома. Пръстенът, който баща ми беше носил на големия си, загрубял от меч пръст, се плъзна лесно на десния ми палец и ми беше точно по мярка. Вдигнах ръка и гледах студения сребърен блясък. Бърборенето на жените, които седяха край мен, заглъхна или може би слухът ми изключи. Навън слънцето бързо залязваше и целият свят потъваше в синьо и сиво.
Глава 9
В сряда вечерта лелите ми дойдоха на вечеря със семействата си и всички се събрахме около кръглата маса. Бяхме шумна и весела компания. Разбира се, Басия също беше там и когато всички носехме чинии от кухнята, тя ме дръпна настрани, силно ме прегърна и прошепна:
— Всичко е уредено! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! — Целуна ме по бузата и се върна в кухнята.
О, и защо Басия да не е щастлива? Но аз бих предпочела да ме удари по лицето и да ми се присмее, за да мога да я мразя. Не съм искала да бъда добрата фея в нейната приказка и да пръскам благословии в домашното й огнище. Откъде идваха тези феи и какъв запас от радост притежаваха, за да прекарват дните си, като прелитат около горе-долу заслужаващи момичета и изпълняват желанията им. Самотната старица от съседната къща, която умира и никой не плаче за нея, която оставя кокошарник, пълен с пилета и сандък, пълен с рокли за преправяне — това е единственият вид добра фея, в който вярвам. Как смее Басия да ми благодари, когато изобщо не бях искала да й давам нещо?