— Какво да й кажа? — извика в отговор той. — Какво да й кажа? Не, ще гладуваш; не, ще студуваш и ще се обличаш в дрипи?
— Като ти липсва безсърдечие да го правиш ти, трябва да имаш безсърдечието да й кажеш тя да не го прави — каза майка ми. — Това е дъщеря ни, Йозеф!
Тази вечер баща ми се опита тихичко да ми говори, като се запъваше на всяка дума: направила съм достатъчно, не е мое задължение, утре да си остана вкъщи. Не вдигнах глава от лешниците, които чупех, и не му отговорих нищо, но държах безсърдечието в гърдите си. Спомних си прегракналия глас на майка ми, а не думите, които каза. След малко той замлъкна. Моето безсърдечие го посрещна и отблъсна, точно както го беше отблъсквало в селото, когато беше искал да му върнат дължимото.
Глава 2
Па често казваше, че ще отиде при лихваря. Казваше, че ще вземе пари за ново рало, ще купи прасета или млекодайна крава. Аз дори не знаех какво представляват парите. Нашата къщичка беше далеч от селото и ние плащахме данъка си в чували зърно. Когато Па казваше пари, това звучеше като магия, но когато Ма го казваше, звучеше като опасност.
— Недей да ходиш, Горек — казваше тя. — Където се дължат пари, винаги рано или късно се случва нещо лошо.
Тогава Па й крещеше да си гледа работата и я удряше, но не отиваше.
Отиде, когато аз бях на единайсет години. През нощта се беше родило и умряло още едно бебе и мама беше болна. Не ни трябваха повече деца. Вече имахме Сергей и Степон и четири мъртви бебета, погребани в земята под бялото дърво. Па винаги погребваше бебетата там, въпреки че земята беше твърда и трудно се копаеше, защото не искаше да хаби посевна площ. Семената ръж на това място поникваха, но после една студена сутрин изсъхваха, а бялото дърво пускаше нови листа. Той обаче не можеше да го отсече. Дървото беше изцяло бяло, затова принадлежеше на Старик. Ако го отсечеше, Старик щяха да дойдат и да го убият. Затова всичко, което можехме да засадим около него, бяха мъртвите бебета.
Когато се върна ядосан и изпотен след заравянето на мъртвото бебе, Па каза:
— Майка ви има нужда от лекарство. Отивам при лихваря.
Спогледахме се със Сергей и Степон. Те бяха твърде малки и уплашени, за да кажат нещо, а мама беше твърде болна, за да възрази. Аз също не казах нищо. Мама лежеше, по леглото имаше много кръв, а тя беше гореща и зачервена. Не отвръщаше, когато й говорех. Само кашляше. Аз исках Па да донесе магия, да я вдигне на крака и тя да оздравее.
Той отиде. Изпи две копейки и изгуби две на хазарт, след което се върна вкъщи с доктора. Докторът взе последните две копейки и ми даде някакъв прах, който да разтварям в гореща вода и да давам на мама. Лекарството не свали температурата. Три дни по-късно се опитвах да я накарам да пийне малко вода. Тя пак кашляше.
— Мамо, трябва да пийнеш малко вода — казах аз. Тя не отвори очи. Сложи голямата си ръка на главата ми, чужда, отпусната и тежка, после умря. Стоях с нея до вечерта, когато баща ми се прибра от полето. Погледна я безмълвно, после ми каза:
— Смени сламата.
Вдигна я на раменете си като чувал с картофи, занесе я при бялото дърво и я погреба до мъртвите бебета.
Лихварят дойде няколко месеца по-късно да си поиска парите. Аз му отворих вратата и го поканих да влезе. Знаех, че е слуга на дявола, но не се страхувах от него. Той беше тънък, с тънки ръце, тяло и лице. Мама държеше на стената една икона, издялана от тънко дърво. Той приличаше на нея. Дадох му чаша чай и парче хляб, защото си спомних, че мама винаги даваше по нещо на хората, които идваха вкъщи.
Когато се върна, Па изгони лихваря с викове. После ми нанесе пет силни удара с колана си за това, че съм го поканила вътре, а да не говорим за чая и хляба.
— За какво се е домъкнал? Не можеш да изстискаш кръв от камъка — крещеше той, докато си слагаше колана. Аз зарових лице в престилката на мама и останах така, докато спрях да плача.
Той казваше същото и когато бирникът идваше, но го мърмореше под носа си. Бирникът винаги идваше в деня, в който и последното зърно е прибрано от полето, през зимата и през пролетта. Не знам как знаеше, но знаеше. След като си отидеше, данъкът беше платен. Каквото не беше взел, оставаше за нас да живеем. То никога не беше много.
— Това ще ядем през ноември, а това през декември — казваше мама на Па, посочваше различни чували и така всичко беше разделено до пролетта.
Но мама вече я нямаше. Па взе едно от малките козлета и го отнесе в града. Вечерта се върна много късно и беше пиян. В къщата той спеше до печката и на влизане се спъна в Степон. Ядоса се, свали колана си и започна да ни бие, докато накрая всички избягахме от къщата. Майката коза спря да дава мляко и в края на зимата останахме без храна. Наложи се да ровим под снега и да търсим стари жълъди, докато дойде пролетта.