На следващата зима след идването на бирника Па взе чувал зърно и го отнесе в града. Ние отидохме да спим в кошарата. На Сергей и Степон им се размина, но мен Па ме би на другия ден, защото вечерята му не била готова, когато се прибрал. Затова следващата година чаках в къщата, докато видях, че Па се задава от пътя. Носеше фенер със себе си и фенерът описваше големи кръгове, защото Па беше пиян. Сипах горещото ядене в паница, сложих го на масата и избягах от къщи. Вече беше тъмно, но не взех свещ, защото не исках баща ми да види къде отивам.
Бях тръгнала към кошарата, но продължавах да поглеждам назад, за да се уверя, че Па не идва след мен. Виждах как фенерът му се люлее насам-натам вътре в къщата. После фенерът спря да се движи, значи го беше сложил на масата. Реших, че съм в безопасност и започнах да внимавам къде стъпвам, но в тъмнината не виждах нищо, защото дълго се бях взирала в осветения прозорец. Не вървях по пътеката за кошарата. Бях затънала в дълбок сняг. Не се чуваха звуци от кози и прасета. Беше тъмна нощ.
Мислех, че рано или късно ще стигна до ограда или до пътя. Вървях с протегнати напред ръце, но ограда нямаше. Тъмно беше и аз първо се изплаших, а след това само ми беше студено и после ми се приспа. Пръстите на краката ми измръзнаха. Снегът проникваше през плетените ми от лико обувки.
После пред мен се появи светлина. Тръгнах към нея. Бях близо до бялото дърво. Клоните му бяха тънки, а белите му листа не бяха окапали, въпреки че беше зима. Вятърът духаше през тях и те тихо шепнеха нещо неразбираемо. От другата страна на дървото блестеше широк път, гладък като лед. Знаех, че това е пътят на Старик. Но беше толкова красиво, а аз все още се чувствах странно, беше ми студено и ми се спеше. Не си спомням да ме е било страх. Тръгнах да се кача на него.
Гробовете бяха подредени в редица под дървото. Над всеки гроб имаше гладък камък. За другите мама ги беше донесла от реката. Аз бях донесла камъните за нея и последното бебе. Техните бяха по-малки, защото тогава още не можех да нося толкова големи камъни като мама. Когато стъпих на камъните, за да изляза на пътя, един клон от дървото ме удари по рамото. Паднах и лошо се ударих. Останах без дъх. Вятърът прошумоля през белите листа и чух, че ми казва: Прибирай се вкъщи, Ванда! Вече не ми се спеше и толкова ме беше страх, че станах и тичах по целия път до къщи. Къщата се виждаше отдалеч, защото фенерът все още гореше на прозореца. Па вече беше заспал и хъркаше в леглото си.
Година по-късно нашият съсед Якоб дойде при Па и ми поиска ръката. Освен това искаше и една коза. Баща ми го изгони.
— Девственица, здрава, с як гръб, а той на всичко отгоре и коза иска!
След това работех много здраво. Вършех колкото мога повече от работата на Па. Не исках да произведа редица мъртви бебета и да умра. Но станах висока, русата ми коса беше дълга и гърдите ми пораснаха. През следващите две години още двама мъже ме поискаха за жена. Последния дори не го познавах. Той идваше от другата страна на града, на десет километра от нас. Дори предложи едно прасе за ръката ми. По това време обаче поради моята работливост баща ми беше станал алчен. Мъжът се изплю на пода и си отиде.
Но реколтите ставаха все по-лоши. Снегът всяка година се топеше все по-късно през пролетта. След като бирникът вземеше своето, не оставаше много за пиене. Бях се научила да крия храна на различни места, за да не гладуваме толкова много, колкото през първата година. Но всички ние — Сергей, Степон и аз растяхме. В годината, когато станах на шестнайсет, след пролетната реколта, Па се върна от града полупиян и сърдит. Не ме би, но ме погледна като че съм едно от прасетата му и каза:
— Другата седмица ще дойдеш с мен на пазара.
На следващия ден отидох при бялото дърво. Не бях ходила там от онази нощ, когато видях пътя на Старик. В този ден чаках слънцето да се издигне високо в небето. Тогава казах, че отивам за вода, но вместо това отидох при дървото. Коленичих под клоните и казах:
— Помогни ми, мамо.
Два дена по-късно дойде дъщерята на лихваря. Тя приличаше на баща си, слаба клонка с тъмнокафява коса и тясно лице. Не стигаше и до рамото на баща ми, но застана на прага и излъчваше сила. Каза му, че ще го предаде на закона, ако не върне парите. Той й крещеше, но тя не се уплаши. Когато свърши да повтаря, че не може да изстиска кръв от камъка и да сочи празните долапи, тя каза: