Носех голяма, здрава кошница и слагах вътре всичко, което ми даваха. Мирием се тревожеше, че ще забравя кой какво ми е дал, но аз не забравях. Помнех всяка монета и всяка стока. Тя си записваше всичко в една голяма черна книга. Сядаше и без да спира, уверено драскаше с дебелото гъше перо. В пазарните дни избираше стоките, които не искаше да задържи, и тръгваше за града, а аз вървях след нея с кошницата. Тя продаваше и се пазареше, докато кошницата се изпразнеше, а кесията й се напълнеше, като превръщаше платовете, плодовете и копчетата в монети. Понякога предприемаше нещо друго първо: ако някой фермер й беше дал десет чилета вълна, тя я носеше на някоя тъкачка, която й дължеше пари, и я караше да изработи ямурлук срещу дълга си; после продаваше ямурлука на пазара.
В края на деня тя изсипваше на пода купчината грошове, подреждаше ги и ги завиваше в хартия, за да ги обърне в сребро; един свитък грошове, дълъг колкото безименния ми пръст, беше равен на една копейка. Знаех това, защото на следващия пазарен ден рано сутринта тя отиваше при някой от пътуващите извън града търговци, който все още подреждаше сергията си, даваше му ролката, а той я отваряше, броеше монетите и срещу тях й даваше една сребърна копейка. Сребърните копейки тя не харчеше и не обменяше на пазара. Носеше ги вкъщи и също ги завиваше в хартия, а ролката, дълга колкото малкия ми пръст, беше равна на една златна монета. Златните монети прибираше в кожена кесия, която дядо й, й беше подарил. Виждах тази кесия само през пазарните дни и тя беше на масата, когато идвах и си оставаше на същото място, когато си тръгвах след работа. Тя не я криеше, не я местеше някъде, където няма да я видя, а майка й и баща й също никога не я пипаха.
Не можех да разбера откъде знае за колко ще се продадат нещата, които не искаше да задържи. Но малко по малко се научих да чета числата, които записваше в книгата си, когато оценяваше получената от длъжника стока. Когато чуех какви цени е получила на пазара, двете почти винаги съвпадаха. Исках да разбера как го прави. Но не я питах. Знаех, че ме разглежда само като кон или вол, като нещо тъпо, мълчаливо и силно. Забелязах, че те по цял ден си говорят: говореха си, пееха и дори се караха. Но никой никога не крещеше, нито вдигаше ръка на никого. Те винаги се докосваха един друг. Майка й я галеше по бузата, а баща й я целуваше по челото, щом минеше покрай него. Понякога, когато в края на деня си тръгвах, чаках да изляза от пътя и да тръгна по полето. Тогава слагах ръка на главата си — ръката ми беше пораснала и сега беше голяма, тежка и силна — и се опитвах да си припомня какво усещах, когато там беше ръката на моята майка.
В моя дом цареше гробно мълчание. През цялата зима често гладувахме, дори и аз с моя допълнителен обяд. За да го получа, трябваше да извървя шест мили. Вече беше пролет, но ние продължавахме да не си дояждаме. На път за къщи берях гъби и ако имах късмет, намирах по някоя дива ряпа и малко зеленина. Нямаше много. Повечето треви не ставаха за ядене. Тях давах на козите. После изравях малко пролетни картофи, които още не бяха узрели, но и тях ядяхме. Отрязвах парченце картоф с кълн и го заравях в земята. После слагах останалите парчета в тенджерата и ги варях заедно с другите неща, които бях събрала. Ядяхме на масата с наведени глави и не си говорехме.
Нищо не растеше добре. Земята остана твърда и студена до април, а ръжта никнеше бавно. Когато най-после Па успя да засади малко боб, седмица по-късно пада сняг и уби половината растения. На същата сутрин, когато се събудих, си помислих, че още е нощ. Навън беше мрачно и сиво. Валеше силен сняг. Па започна яростно да псува и ни изкара от леглото. Всички бързо излязохме навън да приберем козите и петте малки козлета. Едно от тях вече беше умряло. Останалите вкарахме в къщата с майките им. Те блееха и дъвчеха одеялата ни и за малко да паднат в огъня, но все пак оцеляха. Когато снегът спря, одрахме умрялото козле и осолихме малкото месо, което имаше по него. Направих супа от кокалите му и изядохме дробовете и бъбреците му. Този ден за пръв път не бяхме гладни.
Сергей беше способен да изяде три пъти повече, отколкото беше делът му. Растеше и вече беше много едър. Предполагах, че понякога ловува, макар и да знаеше, че могат да го обесят за бракониерство, и по-лошо дори, ако е взел нещо от гората. Единствените животни, който имахме право да взимаме от гората, бяха белязаните, тези с черни или кафяви петна. Но такива почти не бяха останали, а белите, изцяло белите животни, принадлежаха на Старик. Не можеше да взимаш нищо от Старик. Те идваха и крадяха от хората, но не им харесваше, когато някой крадеше от тях.