— Как така ти ще ми казваш дали ще гледам или няма да гледам?! Ти нямаш право…
— Имам — прекъсна го Мариана. — DVD — то го купиха МОИТЕ родители.
— Да не са го купували!
— Така ли?
— Точно така.
— Ами тогава защо искаш да гледаш?
— Притрябвало ми е попиканото ви DVD!
— Браво бе! Може би не ти е притрябвал и попикания НИ апартамент? Може би баща ми не трябваше да те назначава в попиканата СИ Агенция? Може би изобщо не трябваше да те измъквам от попиканото ти село…
— Нищо не ща! — скочи Владо. — Вече нищо не ща от вас! Не мога да ви понасям!
— Че какво толкоз сме ти направили?
— Всичко ми взехте!
— Какво толкова сме ти взели, бе? — изсмя се Мариана. — Какво си имал, че да ти го вземем?
Той се сви на канапето и скри лице в шепи. После вдигна глава и я погледна:
— Какво правя тука?
— Папкаш ни паричките — ухили се Мариана.
— Ако имах свои, веднага щях да се махна.
— Да, ама нямаш.
— Нямам… Моля ти се, остави ме да си гледам филма и няма да има проблем — примирително каза Владо.
— Няма да те оставя — поклати глава Мариана, — не искам да те оставя.
Владо се хвърли към нея и дръпна от ръцете й дистанционното, но тя се изскубна и го хвърли в аквариума. Разхвърчаха се пръски, Владо бръкна между златните рибки, избърса потъналото дистанционно във фланелката си и натисна копчето, но телевизорът си остана тъмен и ням.
Мариана го прегърна откъм гърба, докосна с устни шията му и прошепна:
— Владенце, миличък… Не ми се сърди, моля те! … Нали не си се сърдиш?
Тя плъзна ръка по косата му, но той се обърна, стисна до болка ръката й над лакътя, изви я назад, почти прилепи лицето си до нейното и процеди:
— Ще давате и ще си траете! Гадове!
Той я пусна рязко и хукна през хола. Тя залитна, отхвръкна настрани, но се съвзе бързо и се спусна след него. Той изскочи на балкона и се прехвърли през парапета.
— Владо, спри се — каза Мариана.
Гласът й беше равен и безизразен.
Владо се вкопчи във водосточната тръба, оттласна се и се понесе надолу.
— Владе! — чу той вика на Мариана. — Владенце, моля ти се недей…
Думите й се пречупиха в ридание и заглъхнаха.
Владо скочи на тротоара, изтупа си дънките и вдигна поглед към звездното небе. Някъде там може би беше сребърната пустиня, където жената-мечта го чакаше да я спаси. Сигурно беше там. Не можеше да не бъде. За миг му се стори, че я вижда да протяга ръце към него. Направи крачка към нея, спъна се в бордюра и осъзна колко далече са звездите. Как ли се стига до тях, запита се Владо, сигурно с пари, с много пари. А той ги нямаше. Нямаше нищо освен хубостта и младостта си. Те бяха неговия лазерен пистолет. Не са се свършили жените, я! Има и хубави богати момичета, не дебели и със заешка устна като Мариана. Той обърна гръб на новата кооперация, където в мезонета хълцаше Мариана и тръгна към автобусната спирка. Ще спя на Централна гара, голямо чудо. А утре ще видим… Следващия път ще се продаде по-скъпо.