— Къде искаш да настаня Кал и неговата трупа? — отегчено попита Алекс.
— Стаите на Кал и Тамара са в Червеното крило — отвърна Майстор Джоузеф. — А що се отнася до неочаквания ни гост… — Той погледна към Джаспър. — Настани го в старата стая на Дрю.
— О, не! — възпротиви се Джаспър. — Това е много зловещо.
Майстор Джоузеф му се усмихна, но изражението му повече наподобяваше гримаса.
— Винаги са обвинявали нас, онези, които доблестно се борят със самата смърт, че сме зловещи, че ни е уютно със смъртта. Ние не приемаме тази гледна точка. Ние просто отказваме да приемем, че смъртта е краят. Това е.
Ала Джаспър не изглеждаше успокоен.
— Освен това спалните са единственото място, където на обсебените е забранено да стъпват — вметна Алекс.
— От друга страна — рече Джаспър, — би било чудесно.
Все пак той изгледа кръвнишки Кал, докато се изкачваше нагоре по стълбите, и безмълвно изрече думите „ти си виновен“, преди да бъде отведен от мълчалив обсебен до нещо, което се наричаше Зеленото крило.
Кал и Тамара бяха преведени в коридор, където стените бяха червени. Настаниха Тамара в стая в другия край на коридора, докато Алекс лично отведе Кал в спалнята му и се пресегна пред него, за да запали лампата.
— Анастасия я украси — каза той. — Какво мислиш?
На пръв поглед стаята изглеждаше уютна. Бе нормална, простичко обзаведена, с чаршафи и възглавници на бяло-сини райета. Имаше диван и бюро.
Само дето Кал постепенно бе обзет от ужас от видяното вътре. Навсякъде имаше снимки. Семейни снимки. Константин Мадън се смееше с брат си Джерико. Константин махаше на родителите си. Константин на излет с цялото си семейство.
Просто Константин. Как печели награди в училище. Как поставят нови камъни на гривната му. Как се усмихва в униформата от Сребърната си година.
Снимки, на които той е с приятелите си, се подаваха от рамката на огледалото, поставено над леглото. Повечето от тези приятели вече бяха мъртви, загинали в третата Война на маговете.
— Всички книги тук са любими на Константин — рече Алекс злорадо, — всички дрехи той е носил на твоята възраст. Надяват се това да отключи спомените ти, но аз не мисля, че ще подейства.
— Махни се — каза Кал.
Пакостник скимтеше притеснено до него. Чувстваше, че Кал е разстроен, но не разбираше коя е причината.
— Това е толкова забавно — опря се Алекс на рамката на вратата.
Кал си спомни, че някога му се възхищаваше. Смяташе, че Алекс е просто чирак на Майстор Руфъс, готин ученик от големите, който се държи мило с Кал. Беше се оказало обаче, че това поведение е фасада. Всичко, което знаеше за Алекс, бе фалшиво, точно както и любимите му илюзии.
— Трябва да се преоблека за вечеря — каза Кал, — излизай, освен ако не искаш да ме видиш гол.
Алекс завъртя очи и изчезна, като затръшна вратата зад себе си.
Кал огледа снимките, натикани в рамката на огледалото. На повечето от тях Константин бе с приятелите си. Разпозна много по-младия Алистър Хънт, прегърнал Константин и посочил нещо в далечината. Видя майка си Сара, която изглеждаше невероятно млада със спуснатата си коса и чаровна усмивка. Тя бе застанала до Константин, а нещо висеше над бедрото й.
Мири. Ножът, който бе изработила. Носеше Мири. Гърлото на Кал започна да се стяга, когато си спомни, че в последните си мигове тя бе издълбала по стените на ледената пещера с този нож думите:
УБИЙ ДЕТЕТО
Кал изтича до гардероба и дръпна вратите.
Дрехите вътре вероятно щяха да са по-смущаващи за някого, който не бе израсъл край пазаруващия от магазини за ретро стоки Алистър Хънт. Черни дънки с цепки на коленете и кафяви панталони до коленете. Зад тях памучни ризи, бели тишърти, както и много фланелки. Имаше и износено дънково яке. 90-те години се бяха върнали и живееха в гардероба на Кал.
Въпреки думите на Алекс Кал се надяваше Майстор Джоузеф да е купил дрехите от магазин за втора употреба. Това щеше да е достатъчно зловещо, но докато наблюдаваше дънковото яке, което имаше кръпки и букви по себе си, той стигна до още по-зловещ извод — че тези неща наистина някога са принадлежали на Константин Мадън.
Кал се надяваше поне бельото да е ново. Не искаше да носи гащите на черния лорд.
Вратата се отвори и Джаспър нахлу вътре.
— Н-не м-мога! — заекна той. — Не мога да остана тук!
— Какво има пък сега? — попита Кал, уморен от оплакванията на Джаспър. Все пак никой от тях не бе искал да бъде отвлечен. Никой от тях не бе искал да спи на това място. — Едва ли е по-зловещо от това тук.