Джаспър огледа стаята, като опита да осмисли видяното. После се обърна обратно към Кал.
— Ела с мен.
Прозвуча толкова мрачно, че Кал бе принуден да го последва. Пакостник вървеше по петите му.
Минаха през червения коридор и навлязоха в зеления. Минаха покрай две врати и после Джаспър отвори третата.
Това беше голяма стая с огромен прозорец. Светлината се отразяваше в паяжините. Повечето повърхности бяха много прашни. Изглеждаше сякаш никой не е влизал вътре от смъртта на Дрю.
Кал трябваше да признае, че е зловещо — особено конете.
По лавиците по продължение на цяла стена бяха наредени пластмасови коне. Стотици.
Коне гледаха и от плакати. Коне имаше и върху нощната масичка. Коне тичаха по завивките.
— Това са много… — успя само да каже Кал опулен.
— Виждаш ли? — отвърна Джаспър. — Не мога да остана да спя тук!
Дори Пакостник изглеждаше леко стреснат и подуши въздуха разтревожен.
— Явно цялата мания по понитата не е била част от прикритието на Дрю — каза Кал. Трябваше да признае, че тази стая бе всъщност може би по-лоша и от неговата.
— Те ме гледат — каза Джаспър, вече наплашен, — където и да отида в стаята, те ме наблюдават с малките си черни очички. Ужасно е!
Тамара влезе в стаята. Зад нея в червения коридор една от вратите бе леко открехната.
— Какво сте се зазяпали… Леле! — Тя премигна към конете.
— Твоята стая как изглежда? — позаинтересува се Джаспър.
— Няма значение — отвърна твърде бързо Тамара, — много е скучна.
Кал присви очи към нея с подозрение.
— Може ли да спя там? — Джаспър изглеждаше очарован от идеята си, сякаш единственият проблем на положението им са спалните.
Той тръгна към открехнатата врата в червения коридор.
— Не може! — Тамара тръгна подире му. — И няма причина да гледате…
Но в това време той вече бе отворил вратата към стаята. За миг Кал реши, че Джаспър се е изчервил, но всъщност лицето му само отразяваше вътрешността на стаята. Тя беше розова. Ама наистина розова.
— Знам, че имаме по-сериозни проблеми, но ми е унизително да спя в такава стая.
Стените бяха боядисани в светлорозово. Тъмнорозовото легло бе накичено с лъскав шарен материал. Постелята бе неоноворозова и покрита с дантели. Отгоре имаше огромен плюшен еднорог с платнен сребърен рог. На пода бе постлан пухен розов килим с форма на сърце.
— Леле! — рече Кал.
— Трябва да видиш дрехите в гардероба — каза Тамара, — или не, всъщност никой не трябва да вижда дрехите в гардероба.
— Време е за вечеря — извика някой отдолу.
— Смятате ли, че това е дяволски план на Майстор Джоузеф, за да не можем да заспим? — попита Кал, докато слизаха по стълбите. — Нали сектите промиват мозъка на хората, като ги държат уморени?
Тамара сбърчи нос, като че ли се кани да изрази несъгласие, но не го направи. Изглежда се замисли над тази възможност.
Докато вървяха към стаята с дългата маса, в която имаше прибори за шестима и достатъчно храна за дванайсет души, Кал си наложи да помисли върху друг възможен дяволски план на Майстор Джоузеф. Освен че ти пречат да спиш, сектите те държат и гладен, докато техният домакин явно възнамеряваше да ги накара да преядат.
Котелът с яхния бе преместен в центъра на масата, където бълбукаше апетитно изпод планина от сирене. Още сирене бе сервирано в чиния заедно с нарязан пресен лук и туба горчица. Златни царевични хлебчета оформяха пирамида зад купчина масло, от която стърчеше нож. До тях имаше буркан с мед. На близкия бюфет бяха оставени три пая — два с орехи и един със сладки картофи.
Стомахът на Кал изкъркори толкова шумно, че Джаспър се обърна изненадан да не би да ги преследва обсебен вълк. Вместо това един обсебен човек стовари стомна с нещо като студен чай толкова рязко, че почти разля част от него, а после погледна Кал с празен поглед, сведе глава към него в подобие на поклон и излезе от стаята. Кал се запита защо обсебеният се движи толкова агресивно. Винаги бе смятал, че се бият заради заповедите, които им дават, но може би бяха склонни към убийства.
След това бе твърде зает да слюноотделя, за да се чуди за каквото и да е било.
— Сядайте, сядайте! — Майстор Джоузеф изглеждаше доволен от реакциите им. — Другите ще дойдат всеки момент.
След месеците с гадна затворническа храна на Кал не му трябваше втора покана. Седна на стола и нетърпеливо върза платнена салфетка над ризата си.
— Смяташ ли, че може да е отровно? — прошепна Тамара и седна зад него.
Джаспър седна от другата страна и се приведе, за да чуе какво си говорят.