Кал си пое дълбоко въздух.
— Може би вие двамата трябва да избягате. Може да изведете Пакостник на разходка, както казахте, но после да продължите напред. Пакостник ще успее да ви опази от това, което е в гората, а аз ще остана тук и ще им попреча да ви последват. И после да се върнете с помощ. Светът на маговете може и да ме мрази, но едва ли искат да остана с Майстор Джоузеф — ще го сметнат за прекалено опасно.
— Кал, ако успеем да избягаме, е много вероятно Майстор Джоузеф да напусне това място и да те отведе със себе си — каза Тамара. — Той няма да ни чака да се върнем от Асамблеята с армия. Оставаме заедно.
— Освен това — добави Джаспър, — ако Асамблеята те хване, докато си с Майстор Джоузеф, ще решат, че си тук, защото така искаш.
Кал помисли, че Джаспър има отровен навик винаги да си представя най-лошото, което хората биха могли да очакват. Може би защото и неговият ум работеше по същия начин.
— Добре — рече той на глас, — какъв тогава е планът?
Тамара отговори:
— Обсебените.
— Искаш да се бият, както предложих аз? — Джаспър изглеждаше очарован. — Сериозно?
— Не — отвърна Тамара.
— Може би всички в къщата служат на Алекс — допусна Кал.
— Не мисля — отвърна Тамара, — спомни си какво каза той. „Аз ги създадох.“ Не може да е създал всички в къщата. Прекалено много са. Някои от тях трябва да са създадени от Константин и да са верни на теб.
Кал си спомни обсебения от Хаоса слуга в столовата и за начина, по който му се бе поклонил.
— Мисля, че знам къде трябва да потърся — каза бавно той.
Нощният въздух бе студен, затова те се разделиха да си вземат якета и се срещнаха отново в коридора. На пуловера на Джаспър бе изобразен кон. Тамара носеше дълга светлозелена рокля с откъсната дантела заедно с дънковото си яке и вестникарската шапка. Кал държеше Пакостник на каишка зад себе си.
— Да го направим — каза мрачно Тамара.
Слязоха бавно надолу по стълбите и тръгнаха по огромния коридор. Беше тъмно, а светлините едва мъждукаха. Кал подаде на Тамара каишката на Пакостник и се промъкна в столовата точно когато Майстор Джоузеф слезе надолу по стълбите.
— Какво правите? — попита той Тамара и Джаспър.
Кал опря око в процепа на вратата. Майстор Джоузеф беше с парцалива сива хавлия, което би трябвало да е смешно, но не беше. На лицето му бе изписана жестокост, която той бе успял да скрие по време на вечерята.
— Трябва да разходим Пакостник — каза Тамара и вирна брадичка, — ако не го направим, ще се случат лоши работи. С пода ти. С килимите ти.
Пакостник изскимтя.
— Добре — въздъхна Майстор Джоузеф, — стойте пред къщата, така че да ви виждам.
За голяма изненада на Кал Майстор Джоузеф се изправи и остана да гледа, когато Тамара и Джаспър отвориха предната врата, спогледаха се невярващо и излязоха на верандата. Можеше да види вода в далечината — реката, която ги отделяше от останалата суша. От къщата вероятно имаше чудесен изглед, но Кал започваше да я мрази.
Майстор Джоузеф остана на място за миг, докато вратата се затвори след тях, а после се обърна и тръгна по коридора.
Кал усети лека паника заради тъмнината в столовата. Може би на Майстор Джоузеф не му пукаше за Тамара и Джаспър и затова ги бе оставил да излязат. Дали пък не опитваше да им покаже, че може да му вярват? Или навън имаше нещо ужасно, което да им попречи да избягат или дори да ги нарани?
— Господарю! — чу се глас.
Кал подскочи. От мрака изплува сянка. Това бе обсебеният от Хаоса, който му се беше поклонил. Той имаше тъмна коса, а очите му се въртяха като на всички обсебени. Куцукаше, докато вървеше. Явно бе умрял ранен. Понякога Кал забравяше, че обсебените от Хаоса са просто ходещи мъртъвци. Той потисна ужаса от мисълта, че може би за другите хора не е трудно да го помнят.
— Отведи ме навън — каза той, — но по такъв начин, че Майстор Джоузеф да не забележи.
— Дааа…
Обсебеният се завъртя и изведе Кал от столовата през серия от коридори. Кал забеляза огромна стая с канал на пода като баня и друга стая с лавици, върху които бяха наредени блестящи елементали в делви. Имаше дори стая с окови по стените.
Ужас!
Обсебеният го изведе от последния коридор към врата, която се отвори след изтеглянето на няколко ръждиви резета. Отвън имаше огромна ливада, обрасла с бурени.
Беше успял.
Ливадата бе обградена от гора, пълна с непознати дървета. Въздухът бе необичайно студен за септември. Явно бяха на север. Той се отправи към гората, като обхвана раменете си с ръце. После щеше да мисли за студа.