— Добре — каза Кал на обсебения, който го последва със смущаващо тиха стъпка. — Ще чакам тук. Намери приятелите ми — момиче c шапка, вълк и момче със странна прическа, и им кажи къде съм. Имам предвид — без думи. Те няма да те разберат. Може просто да им посочиш?
Обсебеният дълго се взираше в него с въртящите се очи. Кал се запита дали не е трябвало да опише Тамара, Пакостник и Джаспър по различен начин. Може би обсебените не разбираха кои прически са странни. Може би имаше лош вкус.
— Дааа — каза той отново.
Макар да изглеждаше зловещ, той успокои страховете на Кал и се отдалечи с олюляване към предната част на имението.
Кал седна на един близък дънер и погледна обратно към огромната къща. Въпреки че знаеше кои лампи светят, къщата му се видя съвсем тъмна и самотна, като изоставена, все едно е илюзия на въздушната магия. Кал трябваше да внимава и за други неща, които не бяха наистина там.
Беше му странно, че си тръгва. Не че искаше да остане. Не харесваше Майстор Джоузеф, мразеше Алекс, а Анастасия му се струваше зловеща, но не му допадаше и идеята да се върне отново в затвора. И макар Тамара да искаше да го опази жив и здрав, той не вярваше, че това ще е лесно. Светът на маговете искаше да отмъсти на Константин и не се интересуваше какво ще стане с Калъм.
Сякаш никой не бе загрижен за Кал, а само за Константин. Чу шум от стъпки, които приближаваха към него, и пропъди мрачната мисъл.
Тамара беше загрижена. Пакостник също бе загрижен.
Може би и Джаспър донякъде бе загрижен или поне не мислеше за Кал като за Константин.
Алистър също беше загрижен. Може би двамата с баща му можеха да напуснат страната. Все пак Алистър никога не бе искал Кал да попадне в ръцете на маговете точно поради тази причина. Вероятно бе готов. А и търговията с антики в Европа сигурно върви добре.
— Кал! — извика Тамара и изтича до него. — Ти успя!
Джаспър погледна към обсебения и потрепери. Пакостник продължи нервно да души въздуха. В далечината се разнесе вой.
— Може и още да ни помогне — каза Кал, като посочи обсебения. — Отведи ни до най-близкия голям път.
— Дааа — каза обсебеният, — ссслед мееен.
Готов за дълго ходене в мрака, Кал се изправи въпреки болката в крака.
Петимата вървяха под лунната светлина колкото можеха по-бързо. Пакостник притичваше напред да разузнае, а после се връщаше. Кал изоставаше. Беше отвикнал да ходи. Месеци наред единственото му упражнение бе да крачи из килията си и към стаята за разпити. Кракът му сякаш пламтеше. За щастие, обсебеният съобразяваше скоростта си с него.
— Ще забележат, че ни няма — обади се Джаспър и умолително погледна Кал, — и ще тръгнат подире ни.
— Не мога по-бързо — отвърна шепнешком Кал, ядосан, че забавя движението.
— Няма да ни намерят лесно — намеси се Тамара и кръвнишки изгледа Джаспър. — Дори не знаят накъде сме се насочили. Обзалагам се, и през ум не им минава, че си имаме гид.
Кал оценяваше, че тя го защитава, но въпреки това се чувстваше зле. Настроението му се оправи малко по-късно, когато земята пред тях се спусна към мастиленочерен асфалтов път, достатъчно широк, че да е двупосочен.
Пакостник излая въодушевен.
Кал му изшътка, макар че и той самият се зарадва. Тръгнаха надолу по хълма.
— Хм… — подхвана Кал към обсебения, — мисля, че ще трябва да ни изчакаш тук, става ли? Ще се върнем и ще те намерим.
Обсебеният веднага спря да се движи и замръзна като някаква отвратителна статуя. Кал се запита дали някой би минал покрай него, за да го натовари в багажника си, както често правеше Алистър със статуи, намерени край пътя.
— Ако има коли — прошепна Джаспър, докато вървяха надолу по пътя в търсене на по-осветено място, за да хванат случайно преминаващ автомобил, — значи има мост, начин да се излезе от този остров.
Кал не бе мислил за това, но логиката премахна част от напрежението. Може би бяха по-близо до свободата, отколкото предполагаха. Ако имаше мост и можеха да си намерят превоз, вероятно вече бяха практически извън обсега на Майстор Джоузеф. Той погледна нагоре и надолу по пътя. Изглеждаше пуст. След един голям завой вече не можеше да види обсебения.
Внезапно към тях приближиха светлини. Тамара ахна. Това бе микробус с отвратително сладникавия надпис: ЦВЕТЯ ОТ ЗЕМЯТА НА ФЕИТЕ.
— Микробус за доставки на цветя! — извика Джаспър с облекчение.
Не беше чак толкова зловещо, като се имаше предвид кой друг живееше на този остров.
Тамара изскочи по средата на пътя и размаха ръце. „Можеше да направи далеч по-голям светлинен сигнал с огнена магия“, помисли си Кал, но това щеше да ужаси обикновен човек.