Кал не бе сигурен дали Джефри е наясно какви бяха заниманията му, но го последва до малък викториански салон, където младежът остави подноса с чай и сандвичи на маса между два големи кадифени стола.
Голям прозорец гледаше към зелената ливада, където обсебени оформяха странни символи по тревата с косачка. Анастасия беше облечена в поредния от ослепително белите си костюми. Тя махна c ръка на Кал да седне на креслото срещу нея.
Джефри излезе и Кал неловко седна на креслото. Сребърният поднос, отрупан с глазирани сладкиши и сандвичи, стоеше между тях. Той внимателно си взе филийка с яйчена салата.
— Трябва да си ми много ядосан — подхвана Анастасия.
— Така ли мислиш? — Кал отхапа от сандвича си. Май би предпочел лишеите. — Защото излъга Тамара и ни предаде на Майстор Джоузеф, като му позволи да ни отвлече? Защо да ти се сърдя за това?
— Кал — сви устни тя, — ти беше в Паноптикона. Трябваше да сторя каквото мога, за да те измъкна. Смяташе ли, че ще може да продължиш живота си просто така? Не. Маговете щяха да те преследват от мига, в който излезете на свобода.
— Не виждам разлика между това да съм в техен плен или в плен на Майстор Джоузеф — възрази Кал, — просто в този затвор има сандвичи.
— Животът ме е научил — каза Анастасия, — че кой като какъв се определя няма значение. Онези, които се наричат добри, могат да те унищожат също тъй лесно, както и онези, които са очевидни егоисти. Важното за мен, Кал, е ти да си жив и здрав.
Тя се приведе напред.
— Изпълнявай указанията на Майстор Джоузеф. Той ще ти помогне да възкресиш Аарън. После, когато си го върнеш, можеш да идеш пред Магистериума и да им демонстрираш какво си постигнал. Смяташ ли, че ще откажат такъв дap? Всички мразят смъртта, Кал.
— Но не всички стават нейни врагове.
— Не ме разбираш — поклати глава Анастасия, — опитвам се да ти кажа, че те ще те приемат. Ще те обявят за свой Макар, ще подкрепят магията ти, ще я използват, за да си върнат близките. Повече няма да те грози никаква опасност.
— Не знам дали ще стане така — промърмори той, но тя като че ли не го чу.
— Аз напълних стаята с твоите неща, нещата на Константин — продължи тя. — Знам, че все още се бориш с мисълта кой си. Това е иронично, тъй като и Кон беше така инатлив. — Погледът й бе толкова мек, когато се спря върху него. — Погребал си всичко това от толкова много време. Остави се да потънеш в дрехите и картините. Нека душата ти си спомни кой си.
Анастасия въздъхна.
— Щеше ми се да мога да остана. Бих ти разказвала всеки ден истории какво правеше Константин като малко момче.
На Кал това му прозвуча като най-лошото нещо, което би могло да му се случи.
— Тръгваш ли си? — попита притеснен той.
— Трябва да се върна в Магистериума, за да им разкажа убедителна история къде си бил отведен и как аз съм се измъкнала жива. Надявам се да бъда достатъчно убедителна, така че да мога да ги държа под око още малко.
— Какво ще стане, ако не успея да направя това, което Майстор Джоузеф иска? — попита Кал, като си спомни студеното тяло на Аарън върху масата.
Да, той искаше да върне Аарън, но нямаше да позволи на Алекс да го върне като поредния обсебен. Щеше да направи каквото е необходимо, за да е сигурен, че това никога няма да се случи.
— Константин не е могъл да върне мъртвите към живот. Може би и аз не мога. Ако се проваля, Майстор Джоузеф ще използва Алкахеста, за да ми вземе силата.
Анастасия го погледна изпитателно.
— Майстор Джоузеф се нуждае от теб. Би използвал Алкахеста, за да ти вземе силата само ако го притиснеш в ъгъла. Не го притискай, Кал. Той има нужда от нас и ние от него.
— И нямаш нищо против да ме заплашва? — попита Кал. — Не смяташ, че трябва да се тревожим?
— Ако смятах, че има по-безопасно място, щях да ида там — отвърна Анастасия, — но душата ти, Кон, неспокойната ти душа не е създадена за мир. Създадена е за могъщество. — Анастасия се приближи. — Ти си много могъщ. Не можеш да се откажеш от тази сила. Светът няма да ти позволи. Няма да разреши просто да се криеш и да си живееш. Може да се стигне до избор — да владееш света или да бъдеш стъпкан от петата на ботуша му.
Това звучеше много драматично, ала Кал само кимна, като се помъчи да изглежда замислен, а не ужасен. Анастасия докосна бузата му с копнеж, а после се изправи.
— Довиждане, скъпи!
Колкото и странно да се държеше тя около него, колкото и да не му се искаше да му напомня през цялото време как прилича на Константин, му стана малко мъчно, че си тръгва. Анастасия искаше от него да бъде Константин, нейният изгубен син, и това бе невъзможно, но поне знаеше, че тя е на негова страна.