Само като я гледаше, сърцето му се сви в непозната паника. Доколкото се познаваше, беше напълно способен да обърка единственото хубаво нещо, което му се бе случвало.
— Какво открихте? — попита Джаспър.
— Дневник на Джерико — отвърна Кал, — не съм го чел още, но може би вътре има нещо интересно.
Той се спря и осъзна, че се надява в дневника да няма нищо, което да заинтересува останалите.
— Става дума за използването на Алкахеста, бягството от острова или намирането на липсващата армия.
— Трябва да се върнем и да видим дали не сме пропуснали нещо — каза Тамара.
Дали това не бе покана за още целувки? Кал не знаеше. Той я погледна, ала тя бе загледана в тавана.
— Аз съм като залепен за Майстор Джоузеф — рече Джаспър, — но засега единственото, което научих, е рецептата му за лют сос. Урокът за магическите силови полета не беше особено информативен.
Кал не си направи труда да се преоблече за лягане. Изпъна се на матрака си, а главата му бе пълна с целувки и объркването, което идваше от тях.
— Лека нощ, Кал! — усмихна се Тамара по начин, който намекваше за много тайни.
Джаспър ги погледна подозрително. Кал реши, че утре ще го помоли да му разкрие всичко, което знае за момичетата, и се надяваше да не е твърде късно.
Поне веднъж сънищата му не бяха кошмари за Хаоса.
ГЛАВА ДЕВЕТА
КОГАТО ТРИМАТА СЕ СЪБУДИХА на сутринта, момчетата се върнаха по стаите си, за да се преоблекат за закуска. Кал махна на Тамара на излизане, но тя сякаш не го забеляза.
След бърз душ той с неприязън измъкна дрехите на Константин от гардероба. Поредната фланела за поредния ден. Искаше му се да има свои собствени неща.
Докато навличаше дънковото яке, дневникът на Джерико падна от вътрешния му джоб. Кал го вдигна и го прехвърли бавно в ръцете си. Тази книжка бе принадлежала на Константиновия брат. Той я бе написал. Кал никога не беше мислил за Джерико като за човек. Всъщност изобщо не бе мислил за него. Дори когато стоеше край запазеното му тяло в гробницата на Врага, мислеше само за това как се е чувствал Константин при смъртта на брат си.
Сега обаче разчиташе на дневника, за да разбере какво не му бяха разкрили бележките на Константин.
Някой похлопа на вратата. Кал имаше време да пъхне книжката в джоба си преди Джаспър да подаде глава навътре.
— Хюго дойде — каза той и нахлу в стаята, без да е получил разрешение — и каза, че двамата с Тамара имаме свободен следобед, след като уроците ни свършат. Той ще ходи някъде с Майстор Джоузеф, а аз ще ги последвам. — После присви очи към Кал: — Абе ти слушаш ли ме изобщо?
— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за момичетата — рече Кал.
— Знаех си, че някой ден ще се преклониш пред изключителните ми познания за романтиката — изгледа го самодоволно Джаспър.
— Как показваш на едно момиче, че го харесваш? — попита Кал. — Ако се целунете, това значи ли, че сте гаджета?
Джаспър се облегна на стената и потърка брадичка с ръка.
— Зависи, мой човек — каза той и сви окото си, все едно носи монокъл. — Колко добре познаваш дамата?
— Много добре — каза Кал, като сподави порива да каже на Джаспър, че прилича на Човека пингвин от „Батман“.
— Странно е, че ме питаш точно сега — намръщи се Джаспър, — предвид факта, че сме заточени по средата на нищото и наоколо няма никакви момичета… освен Тамара.
Внезапно по лицето му се изписа изражение на шок.
— Ти и Тамара?
— Толкова ли невероятно звучи? — настръхна Кал.
— Да — отвърна Джаспър. — Тамара е твоя приятелка. Тя не… изпитва такива чувства към теб.
— Защото съм Врагът на Смъртта ли? — сопна се Кал. — Защото съм зъл отвътре и не я заслужавам. Благодаря ти, Джаспър. Много ти благодаря.
Джаспър го изгледа продължително, без да проговори.
— Знаеш ли защо скъсахме със Селия? — попита накрая той.
— Уморила се е от лицето ти?
— Казах, че ще те посетя в затвора, а тя каза, че не мога. Каза, че ако наистина си Врагът на Смъртта, значи си убиец. Че трябва да избера между нея и теб.
Кал премигна. Част от него бе ранена, дори сега, от думите на Селия. Усети приглушена тъпа болка. Друга част обаче бе удивена от Джаспър.
— Ти си се застъпил за мен?
— Не обичам да ми казват какво да мисля — отговори Джаспър, като май вече съжаляваше, че е казал толкова.
Кал не искаше да се чувства благодарен на Джаспър, но беше. Невероятно благодарен.
— Благодаря ти! — рече той.