— Трябва сами да го видите. Не искам да говоря за това тук.
Колкото и да го притискаха, той не каза нищо повече, ала ги накара да обещаят на следващия ден предиобед да се измъкнат от заниманията си и да се срещнат с него навън, по маршрута, където разхождаха Пакостник.
— Трябва да вземем и Пакостник — каза Кал, — той може да ни е прикритие, в случай че някой попита какво правим навън.
— Смяташ ли, че можем да се измъкнем от Алекс? — намръщи се Тамара.
— Без проблем — кимна Кал, макар да се съмняваше в това.
— Добре тогава, аз ще си лягам — каза Тамара, — много съм изморена.
Тя тръгна към вратата, но се спря, обърна се и целуна Кал по устните.
— Лека нощ! — каза малко срамежливо и изтича от стаята.
— Леле-мале! — каза го Джаспър, ококорил очи, след като вратата се затвори зад Тамара.
Кал не продума. Бе смаян и притихнал.
После се прокашля. Нервите му бяха опънати до скъсване.
— Сега разбра защо ми трябваше съветът ти!
— Загазил си — засмя се Джаспър, — съчувствам ти, синко.
— Махай се! — отвърна Кал възмутен. — Не ми помагаш.
— Това е моята стая — напомни му Джаспър.
Кал се върна се в стаята си и остана буден през по-голямата част от нощта, като понякога сънуваше мъртвия Аарън, друг път живия Аарън, който се отдалечаваше с Тамара, за да не се върне никога.
По закона на всеобщата гадост в утрото на следващия ден небето бе покрито с гъсти черни облаци.
Алекс беше в неочаквано лошо настроение. Кал му се мръщеше, докато двамата опитваха без успех да измислят нови идеи как да съживят белка, без да я взривят или обсебят.
Кал усети възможност да се откъсне. Ако можеше да използва суперсилата си да дразни, Алекс вероятно щеше да си тръгне сам.
Първо започна да си тананика, тихичко, на себе си, докато преглеждаше алхимическите книги, които Майстор Джоузеф му бе дал.
Алекс го изгледа лошо.
После Кал взе историческа книга за Макар на име Винсент от Маастрихт — една от малкото, които не бяха оставени долу в мазето — и започна да чете на глас:
— Малко се знае за методите, които Винсент е използвал, за да предпази телата по време на експериментите си, но се смята…
— Ще се върнеш ли на работа? — прекъсна го Алекс.
Кал се престори, че не го чува, докато Алекс не му измъкна книгата от ръцете. Погледна го равнодушно:
— Хм?
— Казах — натърти Алекс, очевидно правейки се на черен лорд пред Кал, — че е по-добре да се върнем на работа.
Кал протяжно се прозя.
— Работя. Мисля мащабно. Все пак аз съм Константин Мадън. Ако някой може да разбере как се възкресяват мъртвите, това ще съм аз.
— Ти?! — клъвна въдицата Алекс и гласът му потрепери. — Ти се интересуваш само от скучните неща. Можем да правим повече обсебени, да опитваме да върнем мъртвите към живот, а не да си губим времето с белки. Можем дори да опитаме да създадем форма на живот, направена изцяло от Хаос. Константин Мадън нямаше да си седи цял ден, без да прави нищо. Това е скучно, скучен си и ти.
— Абе я си гледай работата! — отвърна Кал, като се почувства малко странно от грубия си отговор. — Нямаш представа какво би направил Константин.
— Знам какво би трябвало да направи — отвърна Алекс, обърна гръб на Кал и си тръгна.
Беше достатъчно зловещо, за да притесни Кал, но той нямаше време да се тревожи. Вместо това отиде да се срещне с Джаспър и Тамара. Изглежда, бе успял да освободи следобеда си. Само не знаеше какво ще му коства това накрая.
Тамара и Джаспър го чакаха и гледаха към водата. Докато вървеше към тях, рязко прекъснаха разговора си и Кал имаше неприятното усещане, че обсъждат него. Бе готов да се обзаложи, че Джаспър бе имал какво да каже за целувката им… но нищо хубаво.
— Сигурен ли си, че Алекс не те следва? — попита Джаспър, когато Пакостник изприпка до Кал и скочи, за да опре лапи в гърдите му.
— Не мисля — погледна нервно през рамо Кал.
— Хайде да вървим тогава — каза Тамара, — преди някой да ни забележи.
Джаспър изглеждаше притеснен, докато напредваха между дърветата. Нервите му бяха толкова опънати, че подскочи, когато Пакостник опита да захапе една пеперуда във въздуха.
От другата страна имаше стара каменоломна. Тя бе издълбана в скалите, а на дъното й се събираше вода, все едно някой бе успял да прокопае отдолу тунел до морето.
— Какво са копаели? — попита Тамара, а после присви очи и сама отговори на въпроса си. — Прилича на гранит.
— Има път за надолу — каза Джаспър и посочи към рампа.
Тя бе достатъчно широка и за превозно средство, но толкова стръмна, че Кал се притесни да не падне и да не се затъркаля надолу към дъното. Затова стисна клоните, докато минаваше.