— Наистина ли трябва да слезем надолу? — попита той. — Не можеш ли да ни кажеш?
— Не, трябва да го видиш — мрачно поклати глава Джаспър.
Отне им малко време, докато стигнат до водата. Тамара хвана Кал за ръката и му помогна по пътя, което бе мило, но и малко унизително. Знаеше за крака му и въпреки това го бе целунала, така че явно това не я притесняваше. Той обаче не бе сигурен дали не притеснява него.
И изобщо не беше сигурен какво точно означават целувките. Джаспър бе убеден, че тя не го харесва, точно колкото Анастасия — че Тамара е влюбена в него. Но тя го бе целунала пред Джаспър. Това не можеше да бъде пренебрегнато.
Трябваше да каже нещо. Не знаеше кога пак ще могат да останат сами.
— Ъъъм… — рече той в кошмарен опит за разговор.
Тамара го погледна, очевидно очакваше да продължи. Той опита да си припомни съветите на Джаспър как да накара момичетата да го харесат, но си спомни само, че не трябва да мига, а понеже Тамара вървеше до него, не бе сигурен дали тя изобщо ще забележи това.
— Ще излизаме ли? — изплю накрая камъчето той. Когато тя не отговори веднага, продължи: — Вече гаджета ли сме?
В този миг осъзна, че трябва да дръпне ръката си от нейната, понеже целият се изпоти. Тишината се разтегна и той реши, че търкалянето надолу по хълма може би не е толкова лош вариант. Поне веднага щяха да сменят темата.
— А ти искаш ли да сме гаджета? — попита накрая Тамара, като го погледна изпод дългите си тъмни клепки.
Не за първи път се беше направил на глупак пред нея.
— Аха — рече на глас.
— Добре — усмихна му се тя очарователно, — тогава ще бъда твое гадже.
В отговора й той чу това, което би трябвало да я попита.
„Ще ми станеш ли гадже?“
Но тя не изглеждаше подразнена. Стисна ръката му и го накара да помисли поне за миг, че хубави неща могат да се случат и на него.
Бъркаш, искаше да извика той на Джаспър. Тя все пак харесва мен! Не Аарън, а мен!
Пътят свърши и ги изведе на песъчлив плаж, където водата миеше неравни късове гранит. Красиво е, помисли си Кал, или поне беше, докато не видя какво има под водата.
Първоначално му приличаха на скали, като плитко дъно на каменоломната, ала между тях имаше черни дълбини. Всъщност това, което гледаше, бяха глави, чиито коси се вееха във водата като водорасли. Стотици, не, хиляди обсебени тела. Всичките подредени в прави редици в очакване да ги призоват за битка.
Кал спря и дръпна Тамара зад себе си. Пуснаха си ръцете и зяпнаха. Джаспър вече седеше на брега и сочеше надолу.
Вятърът навя косата на Кал в лицето му. Той я приглади назад с ръка. Не можеше да спре да гледа.
— Толкова много! — прошепна Тамара. — Как… Алекс не ги е направил всичките.
— Не. — Джаспър все още гледаше към водата. — Сега знаете защо исках сами да го видите.
— Константин ги е направил — каза Кал. — Знам го.
Не можеше да обясни как и откъде. Нямаше спомени за живота на Константин. Но бе чел какво разказва Джерико за брат си, а имаше и свое усещане.
Знаеше.
— През цялото време мислехме, че съществуват само обсебените, които сме видели — каза Тамара, а гласът й потрепери. — Но всъщност има още толкова много.
— Всички казват, че повечето са били унищожени във Войната на маговете — обади се Джаспър.
— Сигурен съм, че повечето са били унищожени — съгласи се Кал, — но трябва да е имало и други. Константин е бил внимателен. Искал е да има достатъчно голяма армия, за да се изправи срещу Магистериума, Колегиума, Асамблеята, всичко.
— Трябва да ги унищожим — вече решително каза Тамара. — Ако използваме елементален огън… Не, не — можем да ги изгорим под водата. Може би ще успеем да направим бомба.
Кал усети прилив на симпатия към нея. Тя не мислеше на дребно.
— Или пък Кал може да им нареди да се унищожат — предположи Джаспър.
— Ако наистина са мои… на Константин — каза Кал.
Внезапно го обзе съмнение. Обърна се към водата. Обсебените стояха неподвижни като дървета, израснали под водата на каменоломната. Като че са били там, когато водата е нахлула, и никога не са мръднали. Като онези градове, останали под водата в язовирите.
Кал протегна ръка и разпери длан.
— Обсебени! — извика той. — Станете! Елате при оня, който ви създаде!
Тишина. Вятърът стана студен. Кал вече мислеше, че е объркал нещо, когато повърхността на водата започна да се вълнува и потъмня. Те се движеха. Обсебените се движеха под повърхността. Джаспър извика, когато една глава се подаде от водата под краката му. Това бе мъж с оцъклени слепи очи. Той тръгна към Кал.