— Надявам се да ми простиш — каза тихо.
Ако се справеше, всичко щеше да е наред. Всички можеха да избягат към Магистериума и Кал дори нямаше да отиде в затвора, тъй като не можеха да затворят някого за убийство на човек, който е жив. Щяха да се върнат триумфиращи, заедно с армията обсебени на Майстор Джоузеф. А ако Тамара искаше да бъде с Кал само за да сподави мъката си или нещо подобно, както мислеше Джаспър, може би щеше да го хареса наистина. Може би щеше да я убеди с постъпките си.
Щом Аарън е добре, той бе сигурен, че тя ще му прости за начина, по който го е направил.
Стаята беше пълна със сенки. Аарън лежеше неподвижен и восъчноблед на масата, с отпуснато лице. Приличаше на Аарън, но не беше Аарън. Това, което бе придавало на Аарън характера и силата му, го нямаше.
Душата му, каза си Кал. Наречи я с истинското й име. Не бе вярвал в души, докато не отиде в Магистериума, а Майстор Руфъс му бе показал как да види тази на Аарън.
Той постави ръце върху гърдите му. Беше го докосвал и преди, пред погледа на Алекс, но бе странно. Все едно се сбогуваше с Аарън.
Но сега правеше точно обратното. Принуди ума си да излезе от черните бездни, в които искаше да потъне, пътищата, които му напомняха, че е останал сам в стаята с мъртво тяло.
Всеки филм на ужасите, който бе гледал, го вадеше от равновесие. Това е Аарън, напомни си той. Най-малко страшният човек, когото познаваше.
Константин беше използвал душата на брат си, бе късал парчета от нея, за да захранва експериментите си. Но не бе правил това, което Кал се канеше да направи. Не беше късал от собствената си душа.
Притисна ръце върху гърдите на Аарън и се устреми дълбоко навътре в самия себе си. Опита да си спомни какво беше усещането да види душата на Аарън. Мислеше за това какво бе оформило самия него — за най-ранните си спомени: лицето на Алистър, улиците на града, паважът, който пукаше под краката им. Портите на Магистериума, черният камък върху гривната му. Начинът, по който Тамара го бе поглеждала. Да усеща със сърцето си как магията на Аарън го вика, спомни си какво бе да си противотежест, чернотата на Хаоса…
Тъмнината плъзна като пушек измежду пръстите му, разля се по гърдите на Аарън като мастило и обви тялото му.
Кал изпъшка. Енергията се процеждаше от него през ръцете му и караше тялото му да вибрира. Усети как собствената му душа напира през клетката на ребрата му. Обхвана я с ментални пръсти и я стисна. Сякаш искра премина от вените му в Аарън. Тялото на Аарън подскочи, ръцете му се разтресоха, краката му забарабаниха по металната маса.
Кал бе потънал в пот, целият трепереше. Искрата беше в Аарън, той я чувстваше, дори я виждаше — Аарън бе започнал да свети отвътре, сякаш в него бе включена лампа. Устата му се отвори и той си пое дълга глътка въздух.
Ужас обзе Кал. Спомни си как веднъж бе вкарал Хаос в друго тяло. Спомни си как Дженифър Мацуи отвори очи и те се завъртяха, покорени завинаги от Хаоса.
— Моля те — каза той на Аарън, — бъди ти! Бори се да бъдеш ти!
Ако приятелят му се върнеше като обсебен, Кал никога нямаше да си го прости.
Не трябваше да правя това, помисли си той. Беше самонадеяно, беше рисковано. След като прочете дневника, беше толкова сигурен, че не е като Константин. И може би наистина не беше, тъй като дори Константин не бе експериментирал върху Джерико. Дори Константин е бил по-разумен.
Гърдите на Аарън започнаха да се издигат и спускат, все едно спи, но той все още не отваряше очи.
— Аарън — прошепна Кал, останал без дъх, — Аарън, моля те, бъди си ти!
Тогава Аарън мръдна. Ръката му замахна в нищото, тялото му се завъртя на една страна. Той се надигна, седна, потръпна и отвори очи.
Те не се вихреха.
В тях нямаше други цветове, освен зеленото.
— Аарън? — прошепна Кал през свитото си докрай гърло.
— Кал! — отвърна Аарън.
Не звучеше съвсем като себе си, още не. Може би защото гърлото му не бе използвано толкова дълго, може би защото думите му отекваха някак глухо и равно, със странна липса на интонация.
Но Кал сякаш не забеляза това. Аарън беше жив! Каквото и да се бе объркало с него, можеше да бъде поправено. Кал обхвана с две ръце приятеля си, почувства как кожата му се затопля от движението на кръвта, а после го прегърна силно.
Аарън ухаеше странно, не като мъртвец, а на озон, като въздуха след гръмотевица.
— Ти си добре! — извика Кал, сякаш с изричането на думите те ще се сбъднат. — Жив си и си добре!
Ръката на Аарън докосна гърба му и го потупа по рамото. Но когато Кал се отдръпна, изражението на Аарън бе озадачено и напрегнато. Той огледа абсолютно непознатата стая и каза с дрезгав глас: