— Кал, какво си направил?
ГЛАВА ДЕСЕТА
— ВСИЧКО Е НАРЕД — каза Кал и хвана ръцете на Аарън.
Бяха студени, но не като на мъртвец. Определено бяха ръце на жив човек. Кал знаеше, че трябва да потъркаш ръцете на някого, за да ги стоплиш, затова се зае да го прави.
Аарън се огледа наоколо. Движеше се много бавно, все едно мускулите му са схванати.
— Къде сме?
— Концентрирай се върху това да се почувстваш по-добре — отвърна Кал.
— По-добре? — Аарън сякаш се беше събудил след дълъг сън, но това бе нормално. — Че аз кога съм се разболявал?
Кал не знаеше какво да отговори, затова попита:
— Кажи ми какво е последното нещо, което си спомняш?
— Бяхме в гората — каза Аарън.
Лицето му започна да връща цвета си, а очите си оставаха зелени, без вихрещи се оттенъци. А и никой обсебен не би могъл да говори така, с пълни смислени изречения.
— Търсехме Тамара…
Аарън сбърчи нос замислено. Кал пусна ръцете му, а Аарън размърда пръсти. Обикновени ръце, нормален цвят на кожата, нормален пулс в шията. Сърцето на Кал биеше бясно. Беше го направил. Бе възкресил Аарън. Бе постигнал невъзможното.
— Тогава Алекс се обърна срещу нас — продължи Аарън. Вече се бе смръщил сериозно. — Той е бил предателят, от самото начало. Беше взел Алкахеста. Накара ни да коленичим…
Чакай! — осъзна Кал. Сега идваше лошото.
— Аарън, всичко е наред. Няма нужда да…
Ала Аарън вече трепереше. Не просто сякаш му е студено, а цялото му тяло започна да се тресе. Стисна ръба на масата.
— Коленичихме… — продължи той, — имаше взрив. Ти беше отблъснат надалеч от мен. Видях бялата светлина на Алкахеста. Тя изпълни небето. Кал… — Той вдигна зелените си очи сякаш бе видял призрак. — Какво се случи? Кажи ми, че не е каквото си мисля.
Кал само поклати глава. Аарън се вгледа в ръцете си. Бяха бледи и на Кал му се струваха съвсем обикновени. Ала Аарън сякаш изпита страх от вида им.
Тогава Кал осъзна какво гледа Аарън. Ноктите му бяха пораснали дълги и изкривени. Косата и ноктите растат и след смъртта, спомни си Кал. Косата на Аарън също бе твърде дълга и падаше над ушите му.
— Кал? — попита Аарън. — Да не би аз…
— Няма време — прекъсна го нетърпеливо Кал, — трябва да се махаме оттук. Преди някой да ни намери. Моля те!
Аарън се поколеба, а после кимна. Отчаянието в гласа на Кал явно бе пречупило подозренията му. Той слезе от металната маса и стъпи на пода бос.
Краката му мигом се подгънаха, той падна на земята, преобърна се и изстена. Кал се приведе над него, докато Аарън се сви в агонизираща топка. Косата му бе залепнала по челото от пот.
— Краката ми… горят…
Смях наруши тишината в стаята. Груб смях, скептичен и рязък.
— Шегуваш се.
Кал се изправи. Алекс, облечен в поредния черен костюм, стоеше на прага. Сърцето на Кал сякаш потъна в петите.
Аарън се изправи на ръце и колене. Беше пребледнял като восък.
— Не и ти! — каза той. — Не може да си тук! Не!
— Не вярвах, че ще го направиш. — Алекс влезе в стаята, вървеше лениво като котка. — Не мислех, че ти стиска, Константин Младши.
Кал застана пред Аарън.
— Стой далеч от него. От нас — каза той.
— Разбира се — измърка Алекс, — ще се престоря, че не си възкресил някого от мъртвите, нещо, което никой преди теб не е успял да направи…
Аарън изкрещя.
Беше ужасяващ звук. Кал и Алекс потръпнаха от нечовешкия вой, излязъл от гърлото на Аарън. Той започна да драска по пода, раменете му се тресяха, но по лицето му не капеха сълзи.
Не плачеше.
— Аарън — коленичи Кал, — трябва да се успокоиш. Моля те, успокой се.
— Аз съм мъртъв — отпусна се Аарън и прошепна: — Умрях. Затова всичко изглежда сиво… и гадно…
Вратата се отвори отново. Майстор Джоузеф влезе в стаята, последван от Джаспър и Тамара. Бе вдигнал ръка, а в дланта му гореше пламък. Беше дошъл заради писъка на Аарън, но сега замръзна, изпаднал в шок при вида му. Изглеждаше внезапно състарен, с опъната кожа и свити устни.
— Господи! — каза той.
— Господ? — горчиво се изсмя Алекс. — Той няма нищо общо.
— Изправи го! — каза дрезгаво Майстор Джоузеф. — Изправи го на крака. Искам да видя, че е жив.
Кал се завъртя, за да защити Аарън, но Алекс вече бе там и издърпа Аарън нагоре. Аарън вдигна лице, погледна зад Майстор Джоузеф и видя Тамара и Джаспър, спрели на прага. Лицето на Джаспър изразяваше изумление, а Тамара… Тамара сякаш бе паднала от много високо и ударът бе изкарал целия въздух от гърдите й.