— Тамара… — прошепна Аарън.
Тя покри с ръце устата си и отстъпи назад, като едва не се удари в Джаспър, който я хвана за ръката. Клатеше глава напред-назад, а тъмните плитки се люлееха отстрани на лицето й. Кал усети, че му се гади.
— Тамара… — подхвана и той.
— Млъкни — каза Майстор Джоузеф, — всички млъкнете.
Той гледаше Аарън сякаш наистина е призрак. Сякаш никога не е вярвал, че планът му ще проработи. Сякаш не си е представял, че Аарън ще живее отново.
— Ти успя — каза той. Гледаше към Аарън, но определено говореше на Кал. — Бях прав. Бях прав да оставя задачата за възкресението на теб, Константин. Ти успя!
— Кал! — изхриптя Джаспър. — Ти си направил това?
Кал осъзна, че е трябвало да планира нещата много по-внимателно. Не биваше да възкресява Аарън, без да има план как да го изведе оттук. Без да е решено как всички да избягат, както се беше надявала Тамара. Трябваше да намери начин да го направи така, че шумът да не разбуди цялата къща. Разбира се, той не бе осъзнавал, че може да успее. Не знаеше колко време ще отнеме и какво ще му коства.
Внезапно му се зави свят.
Спомни си, че късче от неговата душа липсва. Усети, че ще припадне. Инстинктивно протегна ръка, за да се хване за някого, но никой не беше наблизо.
Когато падна на пода, беше останал съвсем сам.
Кал се събуди в старата стая на Константин. За негов ужас Анастасия седеше в края на леглото, с бял костюм със забодена на ревера карфица. От нея му намигваше синьо око.
Той сподави писъка си.
Какъвто и задавен звук да бе издал, явно й даде знак, че се е събудил.
— Какво правиш тук? — попита пръв.
Тя приглади завивките над гърдите му.
— Майстор Джоузеф ми каза какво си направил. Спаси света, знаеш ли?
Кал поклати глава.
— Променил си смисъла на това какво означава да бъдеш маг. О, Кал, ти промени всичко! Няма да мислят повече за Константин като за чудовище. Ще почетат наследството му. Твоето наследство.
Той потрепери ужасен. Изобщо не бе мислил за тези последици. А тя не разбираше. Това, което беше направил, не можеше лесно да се повтори. Не можеше постоянно да къса парчета от душата си. Нямаше идея дали това, което бе направил, ще повлияе на силата му. Може би никога нямаше да може да го повтори.
Сега обаче остави тази мисъл за по-късно и попита:
— Аарън… добре ли е?
— Почива си — каза тя — като теб.
— Той… сърди ли ми се? — искаше да знае Кал.
Анастасия премигна объркана.
— Но, Кон, защо някой би ти се сърдил? Ти извърши чудо.
Кал се поизправи и каза:
— Трябва да говоря с Аарън и да видя Тамара.
— Добре — въздъхна тя, — изчакай за миг.
Стана и приглади костюма си. Очите й сияеха, докато го гледаше.
— Не знаеш какво означава това — заговори тя, — не знаеш кого още можеш да върнеш. Ти наруши господството на смъртта, Кон. Има… имаше причини, поради които хората искаха Макарите в нашата родина да умрат. Но ти промени това.
Кал усети как стомахът му се преобръща, докато тя излизаше от стаята.
Имало причини хората да искат Макарите да умрат? Освен очевидните? Не можеше сега да мисли за това. Трябваше да види Аарън. Той бе доказателството, че е извършил правилното нещо. Беше спасил Аарън. Никога нямаше да възкреси друг човек, нито да къса от душата си повече. Но си бе струвало. Трябваше да си е струвало.
Анастасия се върна, този път с Тамара, облечена в рокля с бели дантели. Тя вървеше с наведена глава, без да поглежда към Кал.
Анастасия се обърна и излезе, но Кал все още виждаше сянката й. Стоеше в коридора и слушаше.
Кал реши, че не му пука. Толкова се радваше да види Тамара отново, че цялото му тяло изстина, а после го заля топла вълна. Искаше му се да види изражението й.
— Тамара — каза той, — съжалявам!
— Излъга ме — прекъсна го тя.
— Зная, че се сърдиш, и си права. Само те моля да ме чуеш.
Тя повдигна брадичка. Очите й бяха зачервени от плач, но пламтяха от емоция.
— Да, не биваше да ме лъжеш, Кал, но не в това е проблемът. Не се сърдя. Страх ме е.
Той отново изстина. Целият.
— Не трябваше да го правиш — продължи тя, — не би трябвало да можеш. Имаше само един човек, способен да придвижва душите, и той едва не вдигна мъртвите. Заложих всичко, за да докажа, че не си Врагът на Смъртта. Измъкнах те от затвора, понеже ти вярвах. Ала съм грешала.
Тя поклати глава.
— Ти наистина си Константин.
Кал потръпна. Помисли си за дните в затвора, когато си мислеше как тя ще изрече тези думи. И сега това се случи.