Алистър остана смълчан след този въпрос, което не бе особено успокоително.
— Кога разбра? — не издържа Кал, уплашен от настъпилата тишина.
— Кое? — попита Алистър.
— Че не съм истинският ти син.
— Но ти си истинският ми син, Калъм! — намръщи се Алистър.
— Знаеш какво имам предвид — въздъхна Кал, макар да не можеше да отрече, че се почувства по-добре, задето Алистър го поправи. — Кога разбра, че нося душата му?
— Рано — отвърна Алистър и изненада Кал, — досетих се. Знаех какво е учил Константин. Струваше ми се възможно да е успял да прехвърли душата си в твоето тяло.
Калъм си спомни кошмарното съобщение, което майка му бе оставила за Алистър, това, което Майстор Джоузеф, учителят на Врага на Смъртта и негов най-верен следовник, му бе показал, но баща му бе пропуснал да спомене:
УБИЙ ДЕТЕТО
Все още кръвта му се смразяваше при мисълта, че майка му е написала това със сетни сили, а баща му е прочел думите с плачещото бебе — Кал — в ръце.
Алистър можеше да излезе от пещерата, ако бе отгатнал какво означава. Студът щеше да довърши останалото.
— Защо го направи? Защо ме спаси? — настоя Калъм.
Не искаше думите му да прозвучат толкова гневно, но така се получи. Изпитваше гняв, макар да бе наясно, че алтернативата е била собствената му смърт.
— Ти си мой син — отвърна Алистър безпомощно, — каквото и друго да си, винаги си бил и винаги ще бъдеш мое дете. Душите са изменчиви, Кал. Не са от камък. Реших, че ако те отгледам правилно… ако те напътствам както подобава… ако те обичам достатъчно силно, ще се справиш.
— И виж какво стана — отвърна Кал.
Преди баща му да може да отговори, единият страж се появи пред килията, за да обяви, че времето за срещата е приключило.
Алистър се изправи и каза тихо:
— Не зная дали съм постъпил правилно, Кал. Но мисля, че израсна като добър човек.
С тези думи той се отдалечи, придружен от другия страж.
Кал спа тази нощ по-добре, отколкото когато и да било през престоя си в Паноптикона. Леглото беше тясно, матракът — плосък, а в килията бе студено. Нощем, когато затвореше очи, винаги го спохождаше един и същи сън — как магията удря Аарън. Как тялото на Аарън литва във въздуха, после пада на земята. Как Тамара се привежда над него и потъва в ридания. И глас казва:
Вината е твоя. Само твоя.
Тази нощ обаче не сънува, а когато се събуди, пред килията му стоеше нов страж, който държеше подноса със закуската.
— Имате друг посетител — каза стражът, без да поглежда към Кал.
Беше почти сигурен, че стражите очакват да ги убие с харизмата си.
— Кой? — изправи се Кал.
— Някакъв ваш съученик — сви рамене стражът.
Сърцето на Кал бясно затупка. Тамара. Трябваше да бъде Тамара. Кой друг би го посетил?
Не забеляза кога стражът прокара подноса със закуската през тесния процеп в долната част на вратата. Бе твърде зает да оправя косата си, изправен на крака, мъчейки се да реши какво да каже на Тамара, когато тя влезе.
„Хей, как си, съжалявам, че допуснах най-добрият ни приятел да умре…“
Вратата се отвори и посетителят влезе, като мина между двама стражи. Наистина беше ученик от Магистериума.
Но не беше Тамара.
— Джаспър? — Кал не вярваше на очите си.
— Знам — вдигна ръце Джаспър, сякаш да отпъди благодарността му, — сигурно си трогнат от това, че идвам тук. Голям жест е, наистина.
— Хм… — изсумтя Кал.
Майстор Руфъс бе прав за Джаспър. Косата му изглеждаше като че не я е ресал от години. Бе щръкнала във всички посоки, което изуми Кал. Джаспър нарочно ли бе избрал да изглежда така?
— Предполагам, идваш да ми кажеш, че всички в училище ме мразят.
— Не мислят толкова много за теб. — Джаспър очевидно лъжеше. — Не си им направил голямо впечатление. Предимно тъгуват за Аарън. Ти беше като негов помощник, част от пейзажа.
„Смятат те за убиец.“ Това всъщност казваше Джаспър, макар да не го изрече.
Кал не събра сили да пита за Тамара.
— Ти имаше ли проблеми? — попита вместо това. — Искам да кажа… заради мен.
Джаспър отърка ръце в марковите си дънки.
— Главно питаха дали си ни омагьосал, за да ти слугуваме. Казах, че изобщо не те бива за подобно заклинание.
— Благодаря ти, Джаспър — каза Кал, без да е сигурен дали наистина го мисли.
— Та как е в стария Паноптикон? — попита гостът и се огледа наоколо. — Много стерилно ми изглежда. Видя ли истински престъпници? Направи ли си татуировка?
— Сериозно ли дойде дотук, за да ме питаш дали съм си направил татуировка? — попита Кал.