Опита се да се убеди, че Аарън е добре — наистина добре — и че Тамара ще отиде при него, когато го осъзнае, но някъде дълбоко в душата му се прокрадваше капчица съмнение.
Майстор Джоузеф грейна в усмивка към Калъм. Беше седнал начело на маса, отрупана като за Деня на благодарността — имаше пуйка с гарнитура, купи с белени моркови и сладки картофи, грах, пюре и боровинков сироп.
Анастасия седеше до Майстор Джоузеф сияеща. Джаспър срещу нея изглеждаше много напрегнат, а Аарън потръпна, когато Алекс влезе в стаята. Кал избута Алекс и седна до Аарън, който бе сплел ръце в скута си и го погледна особено — сякаш само донякъде се радва да го види.
Алекс се ухили и се настани на стола до Анастасия. Тя разсеяно се протегна и разроши косата му, макар да не изпускаше Кал от поглед. Гладни очи, помисли си той, готови да го погълнат.
— Къде е Тамара? — попита Аарън.
Кал започна да сипва храна в своята чиния, а после и в тази на Аарън. Приятелят му взе ножа и вилицата си и настроението на Кал се оправи. Когато всички видят, че Аарън яде, помисли си той, ще трябва да признаят, че е нормален.
Обсебените не се хранеха.
— Горе е — каза бързо Джаспър, — почива си. Боли я главата.
Аарън отпусна вилицата.
На Кал му се догади.
— Всичко е наред — прошепна той, надявайки се Аарън да му повярва, — хапни нещо. Ще се почувстваш по-добре.
Аарън въздъхна. Тамара бе казала, че той е пищял, и в този миг Кал осъзна, че е очаквал да се случи и сега. Но Аарън изглеждаше спокоен, макар и разстроен за Тамара. Той отново вдигна вилицата и сложи малко храна в устата си.
Раменете му бяха напрегнати сякаш бе ядосан. Кал се запита дали Аарън го мрази. Имаше всичкото право на света. Но може би просто беше разстроен за Тамара. Аарън бе свикнал хората да го възприемат като герой. Щеше да бъде съсипан, ако узнаеше, че според Тамара нещо с него не е наред.
Тамара грешеше.
Трябваше да греши.
— Не е лесно да се преобърне наопаки целият ти свят — каза Майстор Джоузеф. — Тя се бори да възприеме възможното. Така ще е и с Асамблеята, както и с Магистериума. Но нашето време, времето, в което обуздаваме силата на бездната, започва сега. С теб. — Той посочи към Кал. — И с теб — обърна се и към Аарън.
— А ние останалите? — попита Алекс.
— Кал успя да възкреси Аарън. Това е само началото. Аарън е само първият починал, който се връща. Когато Асамблеята разбере на какво сме способни, ще приемат съюз с нас — при нашите условия. Това е най-големият пробив, откакто успяхме да превърнем оловото в злато. Може би дори по-голям.
— Сигурна съм, че ти ще успееш да го повториш — каза Анастасия на Алекс в отговор на въпроса му.
Очевидно Майстор Джоузеф бе толкова оплетен в собствените си мисли за бъдещето, че бе забравил всичко друго.
— Невероятно е, че успя да направиш това, което Константин не можа — каза Джаспър на Кал, а после погледна към Аарън. — Как си, приятелю?
Аарън се обърна към него с измъчено изражение на лицето. За миг никой не каза нищо. Кал затаи дъх.
— Добре ли си? — попита Джаспър.
— Чувствам се уморен — отвърна Аарън — и ми е някак особено. Всичко е толкова странно.
— Да, аз също се чувствам така понякога — каза Джаспър и се приведе да го потупа по рамото.
Кал зяпна. Изглеждаше толкова нормален жест, а толкова не на място.
— Наистина ли се върнах? — попита Аарън.
— Щом можеш да питаш, очевидно да — усмихна му се Майстор Джоузеф.
Аарън кимна и продължи методично да яде храната си. Но това изобщо не бе начинът, по който Аарън се хранеше обичайно. Той се държеше или възпитано и любезно, или поглъщаше храната си все едно го е страх да не би някой да я открадне. Кал го гледаше с нарастваща тревога.
Но ако Аарън току-що бе излязъл от болница, също можеше да се държи странно. Кал опита да си представи какво е да се върнеш у дома след операция. Преди години се бе наложило да извадят апендикса на Алистър. Когато се върна у дома, беше твърде уморен да прави каквото и да е било, освен да седи пред телевизора, да яде супа от консерва и да гледа предавания за ретро автомобили целия уикенд.
— Какво е усещането? — попита накрая Алекс, като наруши мълчанието.
— Какво? — вдигна очи Аарън.
— Какво е да си умрял?
— Млъкни — изсъска Кал, ала Алекс само му се ухили в отговор.
— Не помня — загледа се в чинията си Аарън, — помня, че умрях. Помня теб.
Той погледна към Алекс, а зелените му очи бяха студени като малахит.