Кал се огледа. Искаше да го покаже на Аарън, но после осъзна, че го няма. Тамара взе дневника със себе си, за да го покаже на Магистериума, досети се Кал. Доказателството. Пак му прилоша.
— Не чувстваш душата на Константин в себе си, нали? — попита Аарън. — Чувстваш се нормално, както си се чувствал винаги.
— Никога не е било нещо различно — отвърна Кал.
— Може би и аз ще свикна — каза Аарън и това прозвуча като от старото му аз. Дори се усмихна леко и накриво. — Благодарен съм ти за това, което направи, дори да не проработи.
Но то проработи, искаше да каже Кал.
Преди да успее да го изрече, някой почука на вратата. Беше Анастасия, която не изчака позволение. Влезе в стаята на Кал и застина, като видя разрухата, която е причинил — погълнатата от Хаоса стена и светлината от утринното слънце, която влизаше през дупката. Премигна няколко пъти.
— Децата не бива да бъдат прокълнати с толкова много сила — каза тя като на себе си. Бе облечена в нещо, което приличаше на боен костюм — сребристобяла стомана над гърдите и ръцете и качулка като ризница над сребристата коса.
Поне веднъж изглеждаше, че мисли за Кал и Константин като за отделни хора, макар и еднакво прокълнати. На Кал му се прииска тя да продължи да мисли по същия начин, но не хранеше големи надежди.
— Какво става? — попита той и се изправи.
— Виж! — Аарън посочи към въздушния елементал, който кръжеше над върховете на дърветата. Беше прозрачен, с кръгла форма като огромна медуза, и трептеше. — Нападат ли ни?
— Точно обратното — обясни Анастасия. — Този елементал е мой. Призовах го да поведе войниците ми. Отивам да проследя приятелите ти и да ги върна, преди да стигнат до Магистериума и да се наложи да действаме.
— Просто ги остави да си идат — рече Кал, изправи се, стъпи по останките от керемидения покрив и скокна обратно в стаята.
— Знаеш, че не мога да го направя, и знаеш защо. Те знаят твърде много за нас и могат да ни нанесат голяма вреда. Би трябвало да са по-лоялни. Надявах се да имаме повече време преди войната между силите на Асамблеята и на Врага на Смъртта, ала ако Тамара и Джаспър стигнат до дома си, битката ще започне след броени дни.
Кал си помисли за хилядите обсебени, които чакаха във водните си казарми, и как би могъл да ги отведе от острова, а Асамблеята да го приеме като герой.
Тамара бе искала от него да бъде герой. Кал не можеше да я мрази. Каквото и да станеше, знаеше, че никога няма да може.
— Не наранявай приятелите ми — каза той. — Никога не съм искал много от теб… — Не можеше да я нарече „майко“. Думата заседна в гърлото му. — Анастасия… Трябва да ми обещаеш, че ако ги хванеш, няма да ги нараниш.
— Ще направя каквото мога — присви очи тя, — но двамата знаеха за последствията, когато избягаха. А и не мисля, Кал, че те биха се поколебали да наранят мен.
Анастасия изглеждаше ужасяващо, мъртвешкибледа в бойната си броня. Кал помисли, че тя може и да е права за евентуалните действия на Тамара и Джаспър, и се уплаши още повече за тях.
— Обещай ми, че ще опиташ — настоя той, вече убеден, че не би могъл да изтръгне повече от нея.
Почувства се безпомощен — ала все пак не беше ли той самият Враг на Смъртта? Възкресението на Аарън не бе ли го доказало? Не трябваше ли той да взема решенията?
— Разбира се — каза тя отсечено, с тон, който не оставяше впечатление за доброжелателност. — Сега слезте да вечеряме. Двамата имате много за обсъждане с Майстор Джоузеф.
Аарън се изправи и скочи до Кал. Макар че никой от тях не бе спал, а Тамара си беше тръгнала, Кал отново усети искрици надежда. Беше сигурен, че е прав — на Аарън му трябваше време душата му да свикне с новото късче. Когато дойдеше на себе си, щяха да разберат какво трябва да направят. Бяха се измъквали от много неприятности. Щяха да намерят изход и от тази ситуация.
Може би.
— Добре — каза той на Анастасия.
Кал все още беше по пижама и не си направи труда да се преоблече, а Аарън, изглежда, се чувстваше удобно в това, което бе намъкнал. Слязоха по стълбите и отвориха вратата на столовата. Майстор Джоузеф ги чакаше с още няколко магове, включително Хюго. Когато Кал и Аарън влязоха, маговете се изправиха и напуснаха. Косата на Майстор Джоузеф бе опърлена от едната страна. Лицето на Алекс бе зачервено като уцелено с огнена топка. Цялата маса бе покрита с бинтове, вълшебни мехлеми и мръсни парцали.
— Седнете — каза Майстор Джоузеф. — Ако сте гладни, в кухнята има яйца и кафе.
Кал веднага отиде и донесе голяма кана с кафе. Аарън не си взе нищо, просто седна до масата и зачака.