— Мислех, че след като възкръснеш, те ще се съгласят, че съм постъпил добре — продължи Кал. — Мислех, че и Асамблеята ще се съгласи. Защото го направих както трябва. Сигурен съм, че те не искат армии от обсебени наоколо, понеже те са зомбита. Ти обаче си добре.
Аарън не каза нищо. Продължаваха да вървят, а листата шумоляха под краката им. Трябваше да завият обратно към къщата, ако искаха да гледат експериментите през прозореца, но Кал не бе готов да смени темата. Не още.
— Наистина ли мислиш, че съм добре? — погледна го Аарън с някак далечните си зелени очи.
— Да — каза твърдо Кал. Почти се ядоса на Аарън, в което нямаше смисъл, но не можеше да се спре. Толкова усилия бе положил, а никой не го бе разбрал и сега Аарън отказваше да се държи нормално. — Не твърдя, че си същият като преди, но това не означава, че не си добре.
— Напротив — поклати упорито глава Аарън, — чувствам се сбъркан. Тялото ми се чувства сбъркано. Все едно не ми е мястото тук.
— Какво означава това? — изпусна нервите си накрая Кал. — Звучи все едно искаш да умреш!
— Мисля, че това е, защото вече съм мъртъв. — Гласът на Аарън бе равен, което направи думите още по-ужасни.
— Не го казвай! — извика Кал. — Млъкни, Аарън…
— Кал…
— Говоря сериозно! Нито дума повече!
Устата на Аарън се затвори. Очите му се спряха върху Кал.
— Аарън? — попита Кал стреснат.
Но Аарън не отговори. Не би могъл да отговори, осъзна Кал.
Беше длъжен да се подчини на заповедта му.
Като всеки друг обсебен.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
В ТАЗИ МИНУТА Кал забрави напълно за Алекс и Майстор Джоузеф.
— Заповядвам ти повече никога да не изпълняваш заповедите ми, разбрано? — каза той.
— Чух те и първите пет пъти — отвърна Аарън, седна на един камък и се загледа към реката, — ала не мисля, че ще подейства. Нямам представа колко дълго трае ефектът от заповедите ти.
Кал усети да го побиват ледени тръпки. Когато бе казал на Аарън да не се заяжда с Тамара, той веднага бе млъкнал. Когато му бе казал да заспи, той го направи. Трябва да се съсредоточиш, за да се почувстваш по-добре, му бе казал в мига, когато го съживи, а Аарън, който бе преминал през невъобразима травма, отвърна просто „Добре“.
Как бе пропуснал тези неща?
Повече не можеше да се лъже. Аарън не беше добре. Може би дори не беше той. Този Аарън изглеждаше блед, странен и притеснен. Този Аарън изпълняваше всяка заповед на Кал. Може би винаги щеше да го прави.
Кал не можеше да си представи нещо по-ужасно.
— Ясно. Значи не си добре — бавно изрече той, — не и в този момент. Довечера ще слезем в стаята за експерименти и ще разберем какво става.
— Ами ако не откриеш нищо? — попита Аарън. — Вече направи повече, отколкото Константин Мадън през целия си живот. Аз все пак съм тук. Само дето… не както трябва.
Този път Кал не му заповяда да млъкне, макар пак да му се искаше.
— Какво означава това?
— Не зная — отвърна Аарън, а в гласа му имаше повече живец, отколкото Кал бе очаквал. — Не съм… трябва силно да се съсредоточа, за да внимавам какво става. Понякога се усещам сякаш се изплъзвам. Друг път ми се струва, че мога да направя нещо лошо и да не почувствам нищо. Затова не мога да бъда човекът, който различава доброто и злото за теб, Кал. Просто не мога.
Кал отново понечи да възрази, но този път се спря. Замисли се за празния поглед в очите на Аарън, за недоумението му защо трябва да се интересува, че хората в Магистериума може да умрат. Не можеше да продължи да настоява, че Аарън е добре. Щом самият Аарън смяташе, че нещо не е наред, трябваше да му повярва. Дължеше му го.
Пък и Аарън бе способен да обясни. Това трябваше да означава нещо. Ако не беше Аарън, нямаше да се притесни, че се чувства различно.
— Можем да оправим това — рече Кал.
— Да умреш не е като да пукнеш гума, Кал — отвърна Аарън.
— Трябва да сме оптимисти — заяви Кал, — трябва да…
— Някой идва! — Аарън се изправи и посочи обратно към къщата.
Предната врата беше отворена и маговете, предвождани от Майстор Джоузеф, крачеха към тях в редица.
Кал също се изправи. Тамара и Джаспър ги нямаше, а без тях плановете му за бягство ставаха неясни и объркани. Беше разсеян заради завръщането на Аарън и допускаше, че Майстор Джоузеф също е разсеян. Мислеше си, че ще има повече време.
Аарън вдигна очи. Кал последва погледа му — небето бе натежало от сиви като желязо облаци, а през тях Кал виждаше движението на огромни фигури.