Кал не искаше да казва на Алекс всичко, което му бе споделил Аарън — беше твърде лично. Но опита отново.
— Аарън няма никаква магия. Хубаво, откраднал си уменията му на Макар, но би трябвало още да е маг, нали така? А не е. Каквото и да прекъсва магията му, трябва да е липсващата част от него, която му пречи да се чувства отново цял.
Алекс размишляваше.
— Освен това — добави Кал, — ако върнеш Дрю, без той да е маг, Майстор Джоузеф няма да е никак доволен.
Алекс го погледна с подпухналите си очи.
— Така е — призна той с нежелание. — Какво предлагаш тогава?
— В Магистериума се научихме как да докосваме душите си — каза Кал. — Долавям, че трябва да опитам да погледна в душата на Аарън. Така може би ще разбера какъв е проблемът.
— А аз за какво съм ти? — поиска да разбере Алекс.
Кал си пое дълбоко въздух.
— Ти си по-голям от нас и си учил това по-дълго. Помисли какво друго можем да проверим.
— А ако не намерим нещо сбъркано?
— Ще му дам още от душата си — тихо каза Кал. — Може да не съм му дал достатъчно.
— Сам се затриваш — поклати глава Алекс. — Аарън, лягай на масата за експерименти.
Аарън погледна към леглото с трупа.
— Не — каза той след дълга пауза, — няма.
— Тя не е празна — намеси се Кал.
— Можем да съборим тялото на пода — каза Алекс, докато Аарън го гледаше с неприязън.
За да предотврати това, Кал издърпа една покрита с книги маса в ъгъла към центъра на стаята. Преместиха книгите и Аарън легна отгоре, преплел пръсти над гърдите си.
Кал застана до него притеснен и опита да си спомни какво бе изпитал, когато видя душата на Аарън преди. Тази част трябваше да свърши сам. Алекс не заслужаваше да види ничия душа и определено не тази на Аарън.
Кал притвори очи, пое дълбоко въздух и започна. Беше по-трудно, отколкото в Магистериума. Възкръсналото тяло на Аарън сякаш пречеше на Кал да види душата му. Тя бе обкръжена от някаква мрачнота. Опита да се върне към спомените за Аарън — как се смее, как яде лишеи в трапезарията, без да се оплаква, как сортира пясък и как танцува с Тамара. Те обаче бяха неясни. Ясно бе само тялото на Аарън, студено върху празната маса.
Помъчи се да си спомни точно какво се случи, когато откъсна парче от душата си и го втъкна в тялото на Аарън — като електричество, осветило метал в мрака. Споменът го заля и той накрая усети път към присъствието на Аарън. Видя светлината на душата, чиста и ясна, както и слаба златиста светлина, която бе от същността на Аарън.
Тя обаче бе обкръжена от черни пипалца, които я придържаха на място и си проправяха път в нея така, както бръшлянът прораства в каменна сграда, докато не я разруши. Тялото му сякаш пулсираше с енергия на Хаоса. Кал се пресегна със съзнанието си и усети ужасяващ, всепоглъщащ студ.
Тялото. Нещо не бе наред с тялото на Аарън.
— Какво правите?
Вратата на стаята зейна. Замаян, Кал се облегна на масата, а Алекс извика и отскочи назад.
Беше Майстор Джоузеф.
И изглеждаше бесен.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
КАЛ ОТСТЪПИ КРАЧКА назад от Аарън. Никога не бе виждал Майстор Джоузеф такъв — изцъклил очи и побеснял от ярост. И държеше Алкахеста.
Кал остана без дъх.
Винаги досега Майстор Джоузеф го бе защитавал, дори когато умът му беше замъглен от ярост. В гробницата на Врага на Смъртта дори се бе хвърлил пред Кал, готов да пожертва собствения си живот, за да го спаси. Сега обаче изглеждаше готов да го убие, без да се замисля.
— П-помагам на Аарън — заекна Кал.
— Не можеш да пипаш това, което си направил! — разкрещя се Майстор Джоузеф, а от устата му пръскаха слюнки. — Без възкресението ние сме нищо! Маговете ще ни размажат! Единствено силата на вечния живот, с която армията ни ще нарасне, може да унищожи Асамблеята!
Аарън се надигна и се изправи до масата. Не изглеждаше смутен от всичките тези крясъци. Просто се вгледа в Майстор Джоузеф с безизразна физиономия.
— Добре, добре — каза Кал и вдигна ръце.
Алекс бе отстъпил толкова назад, че бе опрял гръб в стената. Лицето му беше станало восъчнобледо. Кал никога не го бе виждал такъв и още повече се уплаши.
— Не откачай! Всичко е наред — каза му той.
Майстор Джоузеф направи крачка към Аарън и като го хвана за врата, наклони лицето му ту на една, ту на друга страна като гневен собственик на мерцедес, който иска да провери дали колата му е одраскана.
— Калъм се опитва да ме убеди, че създава повече проблеми, отколкото решава. От самото начало ми се противопоставяше. Подиграваше ми се. Отказа голямата чест, която му оказахме. Захвърли верността и жертвите, които бях правил за него, право в лицето ми, отново и отново, и отново. Е, Калъм, мисля, че ми писна да съсипваш плановете ми.