— Не го приемай лично — каза Кал, — много хора ме смятат за наистина дразнещ тип. Не си само ти.
— Кал опитваше да ми помогне — каза Аарън и се отскубна от хватката на Майстор Джоузеф. В изражението му имаше нещо направо ужасяващо.
— Не ти трябва помощ! — кресна Майстор Джоузеф, като този път го сграбчи за раменете. — Изобщо не бива да те пипа!
— Махни се от мен — каза Аарън и плесна ръката на Майстор Джоузеф. — Ти изобщо нямаш представа какво ми трябва.
— Млъкни! — изръмжа Майстор Джоузеф. — Ти не си човек. Ти си нещо. Мъртво нещо.
Ръката на Аарън се стрелна и стисна Майстор Джоузеф за гърлото. Стана толкова бързо — твърде бързо, за да може Кал да реагира по някакъв начин.
Майстор Джоузеф вдигна ръка нагоре да призове пламък, но Аарън я хвана и я изви зад гърба му. С другата ръка продължаваше да стиска гърлото му. Майстор Джоузеф започна да се мята в опит да си поеме въздух, а погледът му се замъгли.
— Недей! — извика Кал, като внезапно осъзна какво се кани да направи приятелят му. — Аарън, не!
Ала вече му беше заповядал никога да не му се подчинява и Аарън не го послуша. Пръстите му се забиха по-силно в гърлото на Майстор Джоузеф, докато не се чу пукащ, хрущящ звук като от настъпена суха съчка.
Светлината угасна в погледа на Майстор Джоузеф.
Кал ахна. Взираше се в Аарън и не искаше да повярва, че приятелят му е направил това. Най-добрият му приятел, най-добрият човек, когото познаваше. За пръв път Кал се уплаши. Не за Аарън, а от него.
Алекс издаваше странен звук, който се оказа думата „Не“, изричана отново и отново, и отново.
Аарън пусна Майстор Джоузеф и отстъпи назад, загледан в ръката си, едва сега осъзнаваше какво е направил. Изглеждаше объркан, когато тялото на Майстор Джоузеф се стовари на земята.
Ти си нещо. Мъртво нещо.
Майстор Джоузеф лежеше сгърчен в краката на Кал, както беше станало и с Дрю. Цялото семейство на Майстора пострада, задето ме познава, помисли си почти в истерия Кал.
Алекс падна на колене, загледан в тялото на учителя.
— Ти… ти можеш да го върнеш обратно — каза той.
— Но няма да го направя.
Думите излязоха от устата на Кал още преди да го е премислил. Беше потресен, че Алекс моли за такова нещо. Старият Майстор го бе заплашил с Алкахеста. Беше му се подигравал, беше го унижавал. Алекс обаче гледаше тялото му като унесен.
— Трябва — каза той, — някой трябва да ни води.
Погледът на Аарън беше празен. И да се разкайваше, не го показваше.
Алекс допълзя до тялото на Майстор Джоузеф. По лицето му капеха сълзи, но той не докосна мъртвия маг. Вместо това сграбчи Алкахеста и го притисна до гърдите си. Кал се ядоса на себе си, че не се сети да го вземе пръв.
— Какво правиш, Алекс? — попита той.
— Никога не съм и помислял, че може да умре. — Алекс като че ли не говореше на Кал. Гласът му бе притихнал, говореше на самия себе си. — Той беше велик човек. Мислех, че ще поведе армията си, а аз ще съм от дясната му страна.
— Той беше зъл човек — каза Кал. — Всичко станало, войната на маговете, смъртта на Джерико, дори смъртта на Дрю, беше донякъде по негова вина. Той нарани много хора
— Той бе единствената причина ти да си важен! Вярваше в теб! Нима ще го оставиш просто така?
— Както ти направи с мен ли? — попита Аарън и застана до Кал.
— Не го направих, за да покажа, че съм по-добър от Врага на Смъртта! — изръмжа Алекс. Все още държеше Алкахеста и го притискаше до себе си.
— Не — каза Кал, — направи го, за да покажеш, че си същият като него.
Той тръгна към вратата, Аарън го последва. Там Кал се обърна.
— Ние трябва да тръгваме. Виж, знам, че си разстроен, но можеш да сториш много добро на света с магията на Хаоса, която владееш. Можеш да бъдеш известен, могъщ, без да си от страната на злото. Сега Майстор Джоузеф го няма и всичко може да приключи.
— Добро, зло… — Алекс го погледна изтощен. — Каква е разликата?
Кал очакваше Аарън да каже нещо, например че самият Алекс би трябвало да знае разликата.
Но може би и Аарън не я знаеше.
Двамата мълчаливо тръгнаха по коридора. Към тях бързо се присъедини Пакостник, който бе присвил уши, но махаше с опашка.
Стъпките им отекнаха в къщата, но никой не застана между тях и вратата. Излязоха на ливадата.
— Къде отиваме? — попита Аарън.
— Не знам — отвърна Кал, — някъде далеч от този остров. Далеч от всичко.