— Той твърди… — заговори Аарън, но в стаята влезе Хюго, следван от Алекс.
Когато вратата се отвори, Кал чу Анастасия да разговаря отвън с други магове. Стори му се, че разпознава един от гласовете, но не можа да се сети чий е.
Алекс беше облечен в дълго черно палто, закопчано до шията, с внимателно пригладена коса, така че да не пада по лицето му. Вече не изглеждаше нито уморен, нито изплашен. Очите му блестяха. На ръката си носеше Алкахеста, който лъщеше като полиран.
— Изглеждаш като на кастинг за следващия филм от „Матрицата“ — рече Кал, а после осъзна, че може би не трябва да е толкова наперен, докато седи вързан за стол.
— Вече аз управлявам, както трябваше да бъде от самото начало — заяви Алекс. — Аз имам всички знания на Константин и опита на Майстор Джоузеф. Аз съм новият Враг на Смъртта.
Кал прехапа устни, за да не пусне друг хаплив коментар.
— Мога да прехвърля силите ти на Макар върху себе си и ще се превърна в най-могъщия маг на Хаоса, живял някога. Подчини ми се, като станеш мой верен помощник, Калъм, или веднага ще те убия!
— Примамливо предложение — отвърна Кал. — Сигурен ли си обаче, че Алкахестът работи по този начин?
— Не можеш да го убиеш — тихо се намеси Аарън. — Не можеш да убиеш и мен. Без нас армията ти ще се разпръсне.
— Глупости! — изкриви уста Алекс.
— Не са глупости — реши да допълни Кал, — тяхната цел е възкресението на мъртвите. Аз направих това, а не ти. Всички го знаят.
— Така е — продължи Аарън, — дойдоха, за да следват Кал и Майстор Джоузеф, а не някакъв юноша, когото дори не познават.
— Моля те! — изсмя се Алекс. — Кал ми обясни как се възкресяват мъртви. Използвал е собствената си душа. И аз мога да направя това, така че той повече не ми трябва. Ти обаче ми трябваш със сигурност. Ти си доказателството, че това работи. Кал лесно може да бъде заменен.
— Ако той умре, няма да ти помогна — каза Аарън с равен глас. — Може изобщо да не ти помогна.
Алекс изглеждаше готов да тропне с крак, но вместо това измъкна от вътрешния джоб на палтото си нож с грозно извито острие. Кал се сети за своя кинжал Мири.
— Е, Кал — насили се да се усмихне Алекс, — искаш ли да поемеш риска да го направя, или ще обещаеш да си ми верен? Ще се бориш ли на моя страна в предстоящия конфликт?
— Ще се боря на твоя страна — каза Кал. — Все пак аз и Аарън няма къде да идем. Видя, че не избягах с Тамара и Джаспър. Видя, че отрекох пред Асамблеята да ме държите пленник пряко волята ми. Всички останали ме мразят. Трябваше да започнеш с това.
Алекс се ухили и сряза с ножа си въжетата, които ги придържаха. Кал се изправи. Кракът го болеше нетърпимо. Аарън бавно се надигна зад него.
— Елате! — каза Алекс и излезе от стаята.
Слънцето бе залязло, докато Кал и Аарън бяха вързани. Тръгнаха по коридора след Алекс и видяха през прозорците на къщата, че навън е тъмно. Когато минаха през салона, Кал забеляза, че огромните поля пред къщата са осветени с пламтящи сфери от магически огън.
Излязоха на верандата и се загледаха пред себе си, а Алекс се подсмихна самодоволно. На трептящата светлина от пламъците се виждаше странно бойно поле. Магове в зелени роби на Асамблеята и черни униформи от Магистериума стояха срещу къщата. Силите на Майстор Джоузеф се бяха наредили с гръб към нея.
Сега това беше армията на Алекс. Бяха много. Кал виждаше само гърбовете им, но разпозна Хюго и още някои магове. Те оформяха стена от няколко реда пред къщата и гледаха напред, изпълнени с мрачна решителност.
Между тях и маговете от Асамблеята разстоянието беше с размерите на футболен стадион. Кал се придвижи до парапета на верандата и чу лай.
Вълкът подскачаше около къщата и сега изтича нагоре по стълбите, за да се притисне до крака му. Кал потръпна от болка, но се приведе да погали козината на Пакостник. Почувства облекчение, че вижда единствения си приятел, който не се беше променил.
Погледна настрана към Аарън. Профилът му се очертаваше ясно на светлината в червено и оранжево, от която зелените му очи изглеждаха черни. Спомни си как Аарън бе стискал гърлото на Майстор Джоузеф, докато то не изхрущя, и усети болка дълбоко в себе си. По някакъв начин Аарън сега му липсваше дори повече, отколкото когато бе мъртъв. Сякаш от момента, в който бе върнал приятеля си, всичко, което го прави Аарън, постепенно се изпаряваше от него като мъгла над река.
Но защо? Въпросът провокираше съзнанието на Кал. Тялото на Аарън бе проблемът. Ако го поставеха в друго тяло… ако преместеше душата на Аарън, така както Константин бе постъпил със своята — щеше ли да има промяна?