— Мога да му помогна — каза той.
— Какво смяташ да правиш? — попита Тамара.
Кал се запита дали помни това, което му бе казала — че Аарън е загрижен за Кал, понеже носи късче от душата му в себе си.
Аарън бе неясно петно с ореол от светла коса. Гласът му звучеше твърдо, като че ли бе старият Аарън.
— Кал не бива да умира. Аз съм този, който трябва да е мъртъв.
Тамара затаи дъх. Кал опита да отвори очи, да каже нещо, да спре Аарън, но после усети как ръката му се притиска в него, а нещо навлезе дълбоко в гърдите му.
Внезапно сякаш отново можеше да диша. Нещо мръдна под ребрата му. Нещо, което го докосна леко като пеперудени криле. Усети как докосва душата му.
Докосването на душата. Аарън докосваше душата му, така както и двамата се бяха научили. Но как? Аарън вече не беше маг, нито Макар. И защо? Нима искаше да усети какво е една душа да се стопи и умре?
— Какво правиш? — прошепна Тамара. — Моля те, не наранявай Кал! Той е сериозно наранен.
Аарън не каза нищо. Кал отново го почувства, докосването вътре в гърдите му. Как ранената му душа се успокоява. Как нещо й бива върнато, нещо, което той чак сега разбира, че й е липсвало.
Изпъшка и отвори очи. Вече виждаше ясно. Всъщност всичко сякаш сияеше. Тялото му потръпна.
— Той е жив! — каза Майстор Руфъс удивен. — Кал, Кал, чуваш ли ме!
Кал кимна. Главата го болеше, но вече не му се виеше свят и можеше да диша.
— Какво направи? — обърна се той към Аарън.
— Върнах ти душата — каза Аарън, — късчето, с което ме върна към живот. Пъхнах го отново в теб.
— Аарън! — ахна Тамара.
— Тамара — успокои я той, — всичко е наред.
В гласа му имаше нежност, която Кал не бе чувал от смъртта на Аарън. Усети как нещо се разраства в гърдите му, нещо толкова огромно, че можеше да напука ребрата му и да го накара да запищи. Стори му се, че в този миг вижда невидимите златисти коприненотънки нишки, които го свързваха с Аарън.
Противоположността на Хаоса е човешката душа.
— Това е невъзможно! — дърдореше Майстор Грейвс. — Не може да бъде направено! Душите не се разменят като… като карти за игра!
Кал се изправи. Бойното поле бе покрито с пушек. Маговете крачеха напред-назад, гасяха пожари, арестуваха обсебени и предатели. Видя как двама едри магове от Асамблеята отвеждат бащата на Джаспър. Но никъде не видя Кимия.
— Значи съм добре? — попиша той невярващо, като гледаше ту Тамара, ту Аарън, ту Майстор Руфъс. — И двамата сме добре?
Но Аарън не отговори. Беше много блед. Бе обхванал раменете си с ръце сякаш му е студено.
— Кал… — рече той, останал без дъх. Устните му бяха посинели. — Никога не е трябвало да съм аз. Не аз съм героят. Ти си. — И той се усмихна, макар и съвсем немощно. — Винаги си бил ти.
— Аарън! — извика Кал, но Аарън падна между него и Тамара.
Тя заплака, обхвана рамото му и го разтърси, но той остана неподвижен.
Кал усети как душата му отчаяно се мята към златните нишки, които я свързваха с Аарън. Сякаш и тя не може да понесе загубата. За миг чувството стана толкова силно, че Кал се уплаши да не припадне отново. Съсредоточи се, за да остане в съзнание. После използва цялата си енергия и сила, за да притегли златните нишки към себе си.
— Аарън си отиде — прошепна Тамара.
Кал отвори очи. Аарън изглеждаше умиротворен. Може би така бе най-добре. Може би и Кал трябваше да го приеме, но бе ужасен. Мисълта да изгуби и него, и Пакостник му се струваше непоносима.
Кал се обърна да потърси с поглед вълка, но Пакостник не се виждаше никакъв. Не беше там, когато рухна. Дали някой не бе преместил тялото му?
Потрепери. Искаше да види баща си. Имаше нужда от Алистър.
Усети допир на нежни ръце. Майстор Руфъс го държеше за раменете. Не помнеше Майстор Руфъс като нежен човек, но в ръцете му наистина имаше много нежност. Група магове се появиха с носилка и поставиха тялото на Аарън върху нея.
Болката в гърдите му не искаше да си отиде. Главата му бучеше. На полето други магове поставяха други тела на носилки.
— Внимателно! — извика Кал задъхан, когато вдигнаха носилката с Аарън и отнесоха тялото му. — Не го наранявайте.
— Не могат да го наранят — каза тихо Майстор Руфъс. — Вече е отвъд всичко това, Кал.
Тамара плачеше тихо, закрила лице в длани. Дори Джаспър бе притихнал.
Кал искаше да скочи, да изтича до носилката и да вземе Аарън от нея, да го върне при приятелите му. Но беше нелепо, Аарън вече го нямаше. Беше толкова мъртъв, че Кал нямаше да може да върне душата му, дори да бе достатъчно глупав да повтори същата грешка. Ала Кал искаше да е сигурен, че този път ще го погребат наистина.