Установи, че още зяпа, а Тамара вероятно очаква от него да каже нещо. Спаси го Пакостник, който скочи в микробуса, излая шумно и започна ентусиазирано да облизва лицето му.
— Джаспър! — Тамара се намръщи към другия пътник в микробуса. — Ти защо си тук?
— Да не си полудяла? — отвърна яростно Джаспър, заеквайки от гняв. — Организирала си бягство от затвора и дори не си ме предупредила, та да дойда в друг ден?
— Съжалявам, че не съм се съобразила с плановете ти — завъртя очи тя и се качи в микробуса. Избута Пакостник от Кал, а после потърка шията на вълка приятелски.
Кал сякаш бе онемял. Искаше да каже толкова много неща, че се оплете между мисленето за тях и изричането им. Бе толкова щастлив просто от това, че вижда Тамара, от това, че тя го харесва достатъчно, за да му помогне. Но знаеше, че няма как да й се извини за станалото.
Тя го погледна и се усмихна нежно.
— Здрасти, Кал!
Гърлото му бе пресъхнало. Лицето й се беше изменило през последната половин година, но отблизо не бе чак толкова различна. Същите големи, тъмни, пълни със съчувствие очи.
— Тамара — едва изрече той дрезгаво, — ти ли планира… всичко това?
— Не сама — каза тя и го изведе от микробуса.
Той скочи зад нея и разпъна болния си крак. Стояха пред красива къща в центъра на сечище. От едната страна имаше малко езерце с мост над водата. Пред къщата чакаше Анастасия Таркуин. Бялата й кола бе паркирана на алеята.
Анастасия все още беше с белия си костюм, изцапан със сажди. Тя погледна към Кал по начин, който сериозно го притесни. Приличаше на лъвица, която бди над малкото си в саваната.
— Ще остана в микробуса — каза Джаспър задъхан, — после ще може да ме свалите някъде. На някоя бензиностанция например. Самичък ще се прибера у нас.
— Анастасия ми помогна — каза Тамара, най-вече на Кал, — тя ми позволи да сляза долу, за да говоря с Раван.
Тя се загледа в краката си.
— Нямах много хора, с които да си приказвам, след като Аарън почина, а теб… те нямаше.
— Можеше да си говориш с мен — обади се Джаспър, който продължаваше да си седи в микробуса.
— На теб ти се говори само за Селия — каза Тамара, — а никой не искаше да поговори с мен за Кал, защото…
— Защото мислят, че съм Врагът на Смъртта — продължи мисълта й Кал — и съм пожелал Аарън да умре.
— Не всички мислят така — каза тихо Тамара, — повечето, но не всички.
— Кал, Тамара — обади се от верандата Анастасия, — елате вътре.
После присви очи.
— Джаспър, ти също.
Джаспър изсумтя, но най-после излезе от затворническия микробус.
— Къде се научи да шофираш? — попита Кал.
— Кимия ме научи — отвърна Тамара, докато вървяха към стълбите на верандата. — Казах й, че трябва да разсея ума си от… сещаш се. Мисълта за теб и Аарън.
Теб и Аарън. Аарън бе загинал, а Кал бе оцелял. Но за Тамара явно той бе като жив мъртвец, затворен в Паноптикона, смятан от всички останали за злодей. Чак сега осъзна колко се ужасяваше от мисълта, че и Тамара може би мисли същото. Почти припадна от облекчение, че това не е така.
Влязоха в красив хол с дантелени завеси и малки масички с покривки. На маса за кафе имаше кана с лимонада. Беше уютно — като в къщата от сладки на вещицата от „Хензел и Гретел“. Но Кал не смяташе да се оплаква. Не беше в затвора, а Тамара бе до него. Дори бяха довели Пакостник.
— Дай да видя тези белезници — каза Тамара, когато Кал седна на първия диван, който виждаше от месеци наред. На кой би му хрумнало, че могат да ти липсват диваните?
— От какво са направени? — намръщи се Тамара. — Това не е метал.
— Не може да ги махнете без специални уреди — обясни Анастасия. — За нещастие, тук нямам такива.
Тя се изправи.
— Ела с мен, Кал. Ще видя дали не мога да импровизирам нещо.
Той не знаеше колко време ще има с Тамара и не желаеше да се отделя от нея, но трябваше някак да махне тези белезници. С нежелание се изправи и последва Анастасия в кухнята.
Тя посочи към един стол. На плота имаше голяма тежка черна торба, като старомодна докторска чанта. Анастасия извади няколко кристала отвътре, а после ги нареди върху поднос и ги постави над котлона.
Докато се нагряваха, тя се обърна към Кал:
— Жалко е, че не успяхме да те измъкнем по-рано. Знам, че ти е било трудно да чакаш.
Кал се размърда на стола си. Анастасия често се държеше сякаш знае точно какво мисли или чувства той. Понякога беше права, друг път не, но увереността й бе непоколебима.