Накрая тя престана да се прави, че яде, и като остави вилицата, поклати леко глава с думите:
— Чейс, какво има?
Той не отговори, а я попита трогнато:
— Свърши ли с яденето?
— Да. — Едва сега тя забеляза, че и той не беше ял кой знае колко.
— Хайде тогава! — намусено стана той. — Имам нужда от едно питие.
Заведе я към задната част на къщата, в една стая, доста по-различна. Тя изглеждаше малко по-уютна, може би защото в нея Чейс прекарваше по-голяма част от времето си. По пода бяха струпани купчини от книги и вестници. В единия ъгъл имаше телевизор с голям екран, а в средата — голям диван от подвижни секции, покрит с ръждивочервено кадифе. Отделните секции бяха разположени така, че да се образува огромно легло — едно идеално място за четене и гледане на телевизия.
Чейс дори не се поспря и не забеляза, че Тринити неочаквано се поколеба дали да седне. Всъщност не можеше да реши къде да седне и накрая се спря на една от секциите, която образуваше нещо като шезлонг.
Чейс бързо наля бренди и за двамата. Подаде чашата на Тринити, а своята обърна на една глътка, след което си наля отново. После наперено приближи дивана и се тръшна срещу Тринити. Започна напрегнато да я изучава с такъв пронизващ критичен поглед, че тя се обезпокои. Отвърна на погледа му, без да трепне. Мислеше си, че странното му настроение започва да става нелепо, но бе решила да разбере какво не бе наред.
Като отпи от брендито си, Чейс грубо й нареди:
— Разкажи ми за Стефани.
— Какво за Стефани? — Тя бе толкова изненадана, че не можа да разбере какво искаше да знае той за дъщеря й.
— За баща й, за мъжа, който ти е бил любовник. — Думите бяха изречени през стиснати зъби и понеже Тринити не отговори веднага, защото се питаше как може това да го интересува, Чейс продължи подигравателно: — Или може би е твърде болезнено за теб? Може би не можеш да помислиш за любовта му без болка?
— Не — бавно отговори Тринити. Зелените й очи издаваха изумлението й. — Не ме боли, защото имам само хубави спомени.
— Е, къде, по дяволите, е той тогава? — отсече Чейс. Стана рязко и отиде до бара да си налее ново бренди. Не можеше да прикрие гнева си с добре контролираните и премерени движения. — Какъв е този мъж, който ще те остави да отглеждаш детето му сама?
— Мъртъв, Чейс — любезно отговори Тринити. — Той умря от левкемия пет месеца преди Стефани да се роди.
Чейс се обърна и замислено я изгледа. Сините му очи я изследваха внимателно. Той отново отпи от брендито си, но този път сравнително по-спокойно.
— Тогава ми разкажи за него.
— Добре. — Тя вдигна рамене в знак на съгласие. — Нямам нищо против, ако наистина те интересува.
— Наистина ме интересува — увери я язвително той.
— Казваше се Стефан и го срещнах в колежа. Влюбихме се и щяхме да се оженим веднага след дипломирането, но неочаквано го откараха в болница и после… не ни остана време.
— Той знаеше ли, че си бременна?
— Не. Не исках да засилвам страданията му, като му кажа. Беше прекалено болен и във всеки случай не би могъл да направи нищо.
Чейс се замисли, загледан в брендито.
— Би могъл да се ожени за теб и да даде името си на детето.
— Аз дадох името му на детето — Стефани.
— Не ти е било лесно — продължаваше да разисква с учудваща неумолимост Чейс, — даже и в наше време. Помисли ли за аборт?
— Нито за миг. — Високият, ясен и твърд отговор отекна в тихата стая.
Чейс прокара ръце през сребристобялата си коса и загрижено я погледна.
— Обичаш ли го все още?
Тя се забави с отговора, защото искаше да го обмисли. Искаше да отговори възможно най-честно. Усещаше, че това бе от особена важност.
— Част от мен винаги ще го обича. Той ми даде Стефани и никога няма да съжалявам за това. Но всичко беше така отдавна, а животът продължава. Не съм все още влюбена в него. Това задоволява ли те като отговор?
Чейс отново отиде до бара и остави чашата си. Прегърбил рамене, той имаше вид на човек, който размишлява по някой особено важен въпрос.
Тринити го гледаше мълчаливо и чакаше следващото му движение, като наблюдаваше как мускулите на ръцете му изпъкват, когато се обляга на бара. Тя недоумяваше защо този особен мъж я привличаше толкова силно. Дори когато той си поемаше въздух, тя реагираше вътрешно. Не знаеше какво да прави.
Може би утре щеше да поразмисли за последиците, но сега можеше да се концентрира единствено върху широките му плещи, изпънали черната му копринена риза, и сивите панталони, прилепнали по стройните му мускулести крака.