Качиха се в син кадилак, който бе паркиран на летището за тях. Отидоха до стадион „Тексас“, където имаше специално място за паркиране, оградено с въжета. Чейс представи някаква карта на униформения служител и той им позволи да паркират много близо до входа. С асансьор стигнаха до първата площадка с ложи.
Дълъг, постлан с килими коридор водеше към тях и въпреки че играта бе започнала, все още влизаха и излизаха хора. Някои поздравиха Чейс, но той почти не им обърна внимание, а само леко кимна и отведе Тринити до врата с някакъв номер.
Въведе я в дълга и тясна ложа на две нива. На по-ниското имаше столове, наредени покрай прозореца за наблюдаване на играта. По-високото ниво беше и по-широко и имаше напълно зареден бар, столове и кушетка. В средата безупречно подредена маса с ленена покривка ги очакваше за вечеря.
Осветлението в ложата беше слабо, но погледът на Тринити бе привлечен от огромно стъкло, покриващо откритото пространство, което гледаше към игрището. Тя знаеше, че в другите ложи няма такова осветление и се засмя.
— Мисля, че Лари беше прав. Ти си по-голям тексасец от тексасците. Как успя да закупиш една от тези ложи, и то на трийсет и, пет метра височина.
— Не знаеше ли, че с достатъчно пари и умения човек може да притежава и света? Не беше проблем за мен да получа тази ложа, уверявам те.
— Не било проблем! Чух, че струват милиони, ако имаш късмет да получиш възможност да я купиш. Те са знак за високо обществено положение.
Устата му присмехулно се изкриви.
— И въпреки това сериозно се съмнявам, че си впечатлена.
— Затова ли ме доведе тук? За да ме впечатлиш?
— Може би — уклончиво отвърна той.
Беше облечен в зелени вълнени панталони и красиво спортно сако рибена кост, с лек пуловер. Не беше честно! Този мъж бе просто убийствено сексапилен. Денем можеше да се смее на любезните му ходове, но нощем, след като я изпратеше вкъщи, тя често плачеше, защото тялото й изпитваше болезнена необходимост от неговото. Тринити се отърси от обезпокоителните си мисли.
На овалния стадион пред тях се завихряше феерия от багри и какофония от гърмящи звуци, които пулсираха в говорителите, вградени в стената.
— Защо си поставил стъклена преграда? Никой друг не го е направил.
Чейс отиде до някакво командно табло и натисна две копчета. Звукът изведнъж изчезна.
— Обичам своето уединение.
Тази вечер, на интимната светлина на свещите и под звуците на нежна музика, те вечеряха сред крещяща тълпа от шейсет и пет хиляди човека в пълна усамотеност.
Беше златен есенен ден и Тринити правеше неохотно опити да събере с греблото шумата, накапала по моравата пред къщата. Тя предпочиташе да остави красивите есенни багри, които природата мъдро бе сътворила, по местата им. Обаче Трей прекарваше следобеда с нея и Стефани и тя събираше листата на купчина заради тях.
— Добре, кой е следващият? — Тринити се огледа и откри, че Трей преценяваше да се приземи точно в средата на една купчина листа. Стефани го последва и скоро двете деца се търкаляха в листата и пищяха от удоволствие.
— Ти си добра майка.
Тихата забележка прозвуча точно зад гърба й. Тринити изхълца и се обърна инстинктивно.
— Чейс! Боже мой, уплаши ме.
— Не съм дошъл крадешком — усмихна се той. — Просто се забавлявах да те наблюдавам как се занимаваш с децата.
— Не чух колата. Откъде дойде?
— Дотичах от къщи.
— Дотича! — възкликна шеговито тя. — Искаш да кажеш, че си използвал двата си крака. Какво се е случило? Да не се е развалило ламборгинито? Или свърши бензинът на линкълна? Предполагам, че кадилакът е още в Далас, нали, но би могъл да долетиш с хеликоптера.
— Тринити — предупреди я Чейс, — не започвай!
— Е, наистина, Чейс, можеше да дойдеш тук за минутка. Помисли само колко време щеше да си спестиш.
— Добре, добре. Печелиш точка. — Той се засмя. — Мислиш, че преувеличавам, когато става въпрос за транспорт. Но аз го правя бързо и безопасно и със сигурност много по-добре, отколкото ти с тази развалина, която караш.
Тринити не можеше да спори по този въпрос. Той беше напълно прав. Но беше вече изплатила колата си, а не можеше да си позволи нова. Освен това денят бе прекалено хубав, за да спори за каквото и да е било.
Чейс носеше сиво-черна грейка, бе леко изпотен, но изглеждаше възбуждащо здрав и жизнен. Сребристата му коса беше разчорлена, а сините му очи я обгръщаха с топлина.
— Мамче, мамче! — Тя се обърна и видя, че Стефани и Трей бяха дошли при тях. — Трябва ни Антъни! Трябва ни!
Тринити се засмя на преувеличението на дъщеря си.