— Чейс!
Всъщност той не бе казал това, което й се искаше. Не беше споменал думата „любов“. Но в момента това май нямаше значение.
След няколко часа Тринити се събуди и лениво се протегна. Обърна се леко към Чейс и видя, че сините му очи нежно я наблюдаваха. Облегнат на лакът, той гальовно й се усмихваше.
Тя разтегли устни в усмивка.
— Приятно ли ви е да наблюдавате как спят хората, господин Колфакс?
— Е, нека го формулираме така — кисело каза Чейс. — Никога преди не съм го правил, но нещо в начина, по който правиш всичко, ме очарова. Излъчваш несдържана радост.
Тринити се засмя и погледна към тавана.
— Чейс! Къде е огледалото?
— Наредих да го свалят след последното ти посещение тук.
— Но защо?
Ръката му започна да гали бедрото й.
— Защото нямаме нужда от други стимулатори, освен от телата си.
Тринити усети ръката му да се движи от вътрешната страна на бедрото й и предупредително размаха пръст:
— Не започвай пак, Чейс Колфакс! Умирам от глад. Трябва да ме нахраниш!
Чейс се ухили самодоволно.
Вече се погрижих за това. Сложих една от специалните тенджери на Магнус във фурната и тя се затопля, докато се целуваме.
Той я целуна особено нежно и продължи, доволен от озадаченото изражение на лицето й.
— Магнус не обича да идва често в града и затова ми приготвя известен брой екзотични буламачи, които само да вадя от фризера и да затоплям, когато съм гладен. Той никога не се задържа тук дълго, защото се влюби в Източен Тексас и бърза да се върне, щом сметне, че е изпълнил задълженията си тук.
— Чудесно! Кога ще е готово яденето?
Чейс я целуна отново.
— След малко. Беше съвсем замръзнало, а не исках да използвам микровълновата фурна, защото не знаех докога ще спиш. — Той погали с пръст меките й устни, които току-що бе целунал. — Колко можеш да останеш? Сестра ти ли се грижи за Стефани?
Тринити се вгледа в него, несигурна как ще реагира на отговора й:
— Да, тя е при Сиси и Лари. Мога да остана два дни, после трябва да се върна.
— Добре — с готовност се съгласи Чейс. — Ще си уредя нещата така, че да мога да се върна с теб.
Тринити пое дълбоко въздух и погледна настрани:
— Не.
— Защо? Какво има?
Тя отново го погледна и забеляза неочаквана нежност в очите му. Мили боже, мислеше си тя, не позволявай студенината да се върне в очите му.
— Няма нищо, Чейс. Но ще бъдем заедно само когато идвам в Далас, а това значи само два дни в седмицата.
Тя спря в очакване на експлозията. Но нищо не се случи. Напротив, Чейс прокара ръка през косата й и нежно погали копринените кичури, разпилени по възглавницата.
— Защо, Тринити? — спокойно попита той.
Тя се молеше да не я напусне смелостта.
— Не мога да забравя, че имам задължения към Стефани, Чейс. Тя трябва да е първата ми грижа. Само ще се обърка, ако спиш у дома. Ще се събуди една сутрин и ти ще си там. После, тъкмо когато започне да свиква с присъствието ти, ще се наложи да пътуваш до Далас и известно време ще отсъстваш. Когато се върнеш, тя отново ще трябва да свиква с присъствието ти. И разбира се, неизбежно ще настъпи моментът, когато… когато няма да се върнеш. — Тринити не желаеше да говори, дори да мисли за това.
Ръката му обърна лицето й към неговото.
— Не искам да ти преча да отглеждаш Стефани. Казвал съм и преди, че си добра майка. От опит знам, че децата невинаги са късметлии да имат добри и любящи майки и никога няма да ти преча да си такава. Просто ми се струва, че можем да намерим някакво компромисно решение. Искам да бъда с теб повече от две нощи седмично.
— Това е част от условията ми, Чейс — смело отстояваше позиции Тринити. — Освен че не желая да напускам Стефани за повече от два дни, трябва да мисля за фермата.
— Независимо дали ще се съгласиш да идваш в Далас по-често, искам да наема човек, който ще се занимава със стопанската работа вместо теб. Искам го отдавна. Освен това бих желал да ти купя нова кола, за да не се страхувам, че твоята ще се разпадне.
— Не, категорично не. Досега съм се оправяла сама и занапред ще бъде така.
— Но това няма смисъл. Сега имаш мен.
— Не, Чейс — нежно се възпротиви тя, — не те имам. Не напълно.
— О, да, имаш ме — дрезгаво прошепна Чейс и отново започна да гали бедрото й.
Тринити го гледаше с любящи очи. Би ли могла, ако имаше достатъчно време, да го накара да разбере какво искаше да каже? И дали изобщо щеше да има нужното време? Колко ли бързо щеше да му омръзне, както момичето, което бе отблъснал по телефона?