— Няма да…
Чейс мрачно вдигна ръка, за да я спре.
— Поне си помисли за това. — Той мушна ръце в сакото и я погледна. — Ще бъда долу. Трябва да проведа няколко разговора. По-добре се обличай. Нямаме много време.
Тринити започна бавно да се приготвя. Наметна зелената рокля и започна да я завързва. Като се оглеждаше критично в огледалото, тя се сети, че не беше я носила от нощта, в която Чейс й бе направил нелепото си предложение. Тя се намръщи. Ех, да можеше да не ходят на приема тази вечер! Ако можеха да си останат вкъщи и да обсъдят всичко, преди Чейс да тръгне сутринта, вероятно щяха да решат проблема, който, изглежда, го безпокоеше напоследък.
Тринити въздъхна и взе четката за коса. Гледаше я, без да я вижда. Чейс й бе казал, че приемът тази вечер бил особено важен и не бивало да го пропускат. Помисли си, че трябва да наложи една усмихната маска на лицето си и да се постарае вечерта да мине добре. Може би щяха да поговорят, след като се приберат.
Тринити изчетка косата си и сложи лек грим. Обу високите обувки и закопча златните им каишки.
Тя излезе от спалнята и се поспря в горния край на стълбите. Погледна Чейс, който беше убийствено привлекателен в черния си официален костюм. Говореше по телефона, по-точно мъмреше някакъв несъмнено уплашен служител.
— Свършете го до утре, в противен случай се смятайте за уволнен! — Без да си прави труда да каже довиждане, той затвори с трясък телефона.
Едва тогава я забеляза. Вдигна очи към нея и притихна, само едно мускулче потрепваше по скулите му.
Тя си пое дълбоко дъх и заслиза по стълбите. Светлината струеше от вратата на спалнята зад гърба й и Тринити изведнъж осъзна, че Чейс ще види тялото й през ефирния плат.
Той не откъсваше очи от нея и не помръдваше. Изглеждаше хипнотизиран от движенията на тялото й и от начина, по който роклята й се отваряше отпред, докато тя слизаше по стълбите.
Тринити слезе от последното стъпало и се спря, като продължаваше предпазливо да наблюдава Чейс. Най-после той се раздвижи и прекоси късото разстояние помежду им.
— Знаеш ли, Тринити — започна съвсем небрежно той, — когато носиш паяжина вместо рокля, трябва да предположиш, че ще има и паяци, примамени от нея. — Той хвана възела между гърдите й и я придърпа към себе си. — Имаш ли представа как ми въздействаш? — Устните му се снишиха точно над възела, който все още държеше, и нежно целуна кожата й. — Ти си истинска жена, Тринити — Ан Уорънтън. Всички дами, които познавам, само играят тази роля. А ти си истинската жена.
Тринити изстена от внезапно обзелото я желание. Как успяваше така лесно да й въздейства? Всичко опираше винаги до физическото привличане между тях.
— Чейс… приемът… трябва да вървим — заекваше едва чуто тя.
— Винаги даваш… всичко, каквото и да поискам, когато се любим… изцяло… нали?
Устните му си играеха с ухото й.
— И въпреки това поставяш всичките тези проклети условия, с които трябва да се съобразявам, за да не си тръгнеш. Ти си див свободен дух, така неуловим, както и шепата дим.
— Чейс — задъхваше се тя, — ти каза, че приемът… бил важен…
Ръката му все още играеше с възела.
— Мисля, че открих нещо по-важно.
Устните му се плъзнаха по страната и уловиха нейните в такава целувка, от която сякаш ток мина по тялото й. Тринити се предаде. Ръцете й обвиха шията му точно когато роклята й се свлече на пода в краката й.
Чейс я вдигна на ръце и я занесе в спалнята, където я положи върху меката кожа. Очите му жадно я поглъщаха.
Той не бързаше, спокойно махаше всяко нещо и сякаш се наслаждаваше на нетърпението и възбудата, с която очите й посрещаха всяка гола педя от тялото му. Най-сетне легна до нея.
— Това трябва да ни стигне за времето, докато ме няма — дрезгаво каза през зъби той.
Устните му намериха нейните.
— Готова си, нали, Тринити?
Как би могла да отговори? Ставаше й вече лошо от възбуда. Чувстваше, че не би могла да каже една-единствена смислена дума.
— Кажи ми! — настояваше той. — Кажи ми колко силно ме желаеш.
— Да, Чейс Колфакс — извика тя. — Желая те! Какво още искаш от мен?
Той не отговори. Облада я с такава сила, че тя почти замря от удоволствие. Чейс владееше положението.
Тринити разбра, че той бе твърдо решен да налага своята воля. Стисна зъби и се примири. Капчици пот избиха на лицето й от усилието да се овладее, но накрая успя донякъде да потуши бушуващата в нея страст.
Изведнъж той спря.
— Не мърдай! — заповяда й той с чужд от възбуда глас.
Тя спря, крайно изненадана, а той започна отново. Болеше я, цялата пулсираше от възбуда и винаги когато смяташе, че повече няма да издържи, той започваше движенията си отново. Тя мяташе главата си на възглавницата, косата й бе мокра от пот, не само нейната, но и на Чейс. Виждаше какво усилие му струваше да се въздържа, но поради някаква неизвестна причина той продължаваше мъчението си. Тя само повтаряше: „Моля те, моля те“, като някаква забравена песен.