— Сиси ми каза, че си бременна. — Загадъчното му изражение не се промени, но той посегна към кръстосаните на корема й ръце и като хвана едната, внимателно й помогна да се изправи. — А после дойде Лари. Него малко по-трудно го накарах да се разприказва, но щом се убеди в моята загриженост за теб, той се отвори като някои от книгите си. Изглежда, доста е разтревожен за теб.
Чейс затвори за миг очи, сякаш нещо го болеше, а след това меко попита:
— Защо не ми каза, Тринити? И аз имах право да се тревожа за теб.
Зави й се свят и отново започна да й се повдига, но тя отвърна твърдо, без да трепне:
— Не ти казах, защото не е твоя работа.
— Ти носиш моето бебе и това е точно моя работа.
— Не, не е! — Тринити издърпа ръката си и отново я сложи върху корема си. — Бебето е мое и на никой друг. И ако се махнеш и ни оставиш на мира, обещавам ти, че никога няма да изявим претенции към теб или голямото богатство, което си така зает да трупаш, така че не се притеснявай.
— За бога, Тринити, не се притеснявам за това и ти го знаеш!
Но, тя не го знаеше. Измери го с поглед. Чудеше се какво е намислил.
— Това, което ме притеснява, си ти, както и фактът, че ти е било доста трудно. Но сега, когато съм тук, ще помагам с всичко, с което мога… И след като се оженим…
Краката на Тринити се подкосиха и тя сграбчи Чейс, за да не падне.
— Добре ли си? — загрижено питаше той, докато я водеше към стола, на който бе седял.
Веднага щом възстанови що-годе нормално за състоянието си равновесие, Тринити изломоти:
— Какво нахалство! Кое те кара да вярваш, че ще се омъжа за теб? Да не си мислил, че ще се върнеш и бедната малка Тринити ще бъде така благодарна за твоето предложение, че ще припадне в ръцете ти?
— Всъщност ти това и направи — изтъкна спокойно Чейс, коленичил пред нея. — Никога не ми е идвало наум, че може да си толкова упорита и глупава, че да ми откажеш.
— Достатъчно съм умна, за да не се излъжа да приема — възмутено отвърна тя. — Да ти е ясно, Чейс Колфакс. Ще отгледам детето си сама, с много любов и без теб и парите ти.
Чейс се изправи с нетърпелив жест.
— Говорихме около половин час с Лари за твоя инат. Бяхме единодушни, но нито веднъж не поставихме под съмнение твоята интелигентност. Сега започвам да подозирам, че нямаш акъл дори да излееш дъждовната вода от ботуш с написани на тока му инструкции.
Тринити гневно го изгледа.
— Като за проклет янки много бързо напредваш с местния жаргон.
Чейс се усмихна.
— Тъй като смятам да живея тук, гледам да го науча.
Тринити потри чело. Чувстваше се ужасно, а от препирнята с Чейс й ставаше още по-зле. Той не говореше сериозно за женитба. Сигурно бе някаква игра. Тя реши да смени тактиката и да го убеди.
— Чейс, не искаш да кажеш, че мислиш да живееш постоянно тук, нали? Всъщност ти си един от най-непостоянните хора, които някога съм познавала. Ясно си спомням твоите думи, че пътуваш през живота много бързо и нито желаеш да имаш, нито се нуждаеш от излишен багаж.
Чейс се засмя печално и отново клекна, така че очите им да са на едно ниво.
— Ти по особен начин използваш думите ми срещу мен и от това не ми става много приятно.
Той взе ръката й и целуна леко дланта й.
— Ти не ме слушаш, Чейс!
— О, да, слушам те. Казваш, че имаш намерение да отгледаш това бебе сама, точно както Стефани. Но грешиш.
Тринити отвори уста, но не успя да каже нищо, защото Чейс бързо продължи:
— Не казвам, че не си свършила чудесна работа със Стефани, напротив. Но отсега нататък ще ти помагам не само за Стефани, но и за новото бебе. Моето дете ще има баща.
Неговата самонадеяност я вбесяваше. Искаше й се да го удари. Каква наглост — да смята, че може току-така да се върне в живота й и да се държи, сякаш последната им нощ заедно изобщо не е съществувала.
— Защо това бебе да е по-специално? — иронично попита Тринити. Искаше да го обиди.
Но Чейс отговори с обезкуражаващо спокойствие:
— Защото бебето е твое и мое, Тринити — Ан Уорънтън, и е заченато с любов.
Тринити не повярва на ушите си. Беше напълно слисана. На вид Чейс бе много сериозен, но сигурно бе намислил нещо, знаеше си. Не бе възможно сдържан й суров човек като Чейс да казва нещо такова без скрит умисъл.
— Любов — изсумтя тя. — Защо не си запазиш хубавите речи за някой по-наивен от мен. Не зная защо го правиш, Чейс, но ти лъжеш. Човек като теб никога няма да се открие дотолкова, че да позволи на любовта да влезе в живота му.