— Избери си — резкият му глас я откъсна от мислите й, — или аз, или болницата. Сигурен съм, че щом с Лари обясним как продължаваш да не се грижиш за себе си, лекарят ще настои да постъпиш в болницата.
И Тринити бе сигурна. Докторът почти й бе намекнал, че ако гаденето продължи до такава степен, че да не може да задържа храна, ще трябва да я приеме в болницата, за да я храни венозно.
В отчаянието си тя опита нов подход.
— Няма да има място за всички ни тук. Ще бъде пренаселено и ще бъде неудобно… а ти продължаваш да викаш Магнус. Тук няма място за него. Къщата е твърде малка.
Чейс я изгледа спокойно и предложи:
— Ще се пренесем у нас. Има достатъчно място.
— Няма да стане. Няма да живея в този мавзолей.
— Можеш да го подредиш по твой вкус, стига да се пооправиш. Ти самата каза, че от него става красив дом.
Тринити се чувстваше притисната от всички страни. В нищо не й вървеше, но тя не желаеше да се признае за победена и опита отново:
— Никога не бих живяла там. Тази охрана ми действа задушаващо.
— Тя няма да те безпокои, а ще ти осигурява спокойствие и усамотение.
— Тук имам всичко, от което се нуждая, по-точно ще го имам, когато се махнеш. Не ме е грижа какво говориш. Няма да напусна дома си.
— Чудесно — спокойно отговори той. — Тогава Магнус ще идва, когато аз не мога да остана. Освен това ще осигурява храната. Ако не желаеш да готви в твоята кухня, ще приготвя храната в моята и ще я носи тук, за да я претопляме.
Дойде й наум нова пречка:
— Не желая тук хора от твоята охрана. Не желая да отглеждам Стефани в затворническа атмосфера.
— Ако чак толкова те безпокоят, ще ги освободя незабавно.
Тринити наведе глава и се подпря на ръката си. Чейс я беше победил и тя го знаеше. Чувстваше се твърде слаба, твърде болна. Можеше само да протестира, а от това нямаше никаква полза. Не можеше повече да се бори с Чейс. Още щом спомена за опасността, която заплашваше бебето, тя осъзна, че трябва да отстъпи.
През последните няколко седмици бе вцепенена като в пашкул и твърде болна, за да мисли за друго, освен как да преживее деня. Но отсега нататък, докато се оправеше, щеше да се движи по течението, както реката, на която бе кръстена. Това бе пътят на най-малкото съпротивление. Така не само на нея, но и на Стефани, и на бебето щеше да бъде по-лесно. Намерението да отстоява независимостта си пред Чейс избледня пред мисълта за здравето на бебето.
Съмняваше се дали Чейс щеше да се задържи много край нея. Бе твърде зает, за да има време да й досажда често. В началото сигурно щеше да демонстрира голяма загриженост за нейната храна и почивка. Но за по-дълго време… едва ли. Това не беше в стила му. Най-накрая сигурно щеше да се умори да се прави на бавачка и щеше да се махне.
— Тринити? — Чейс отново наруши мислите й. — Какво реши? Ще бъдеш ли разумна?
Тя вдигна глава и заяви възможно най-учтиво:
— Винаги съм разумна, Чейс. Можеш да останеш, ако настояваш, но само докато си стъпя на краката. Тогава ще напуснеш.
— Ще видим — измънка безизразно Чейс.
Лари се изправи и се усмихна.
— Постъпваш правилно, миличка. Сиси ще се успокои. Не знаеш колко фондан съм принуден да изяждам напоследък.
Тринити мрачно се засмя.
— Сигурно. Виждала съм как те принуждава да ядеш фондана й.
— Добре. В такъв случай ви оставям. — Той заобиколи, прегърна я и я целуна. — Обади се утре да разберем как си.
След като Лари си тръгна, Тринити и Чейс дълго стояха край кухненската маса, без да говорят. Тя усещаше погледа му, но това не я интересуваше. Опитваше се да реши какво да сготви за вечеря. Беше се втренчила в пространството, усещаше се някак празна и опустошена. Не можеше да измисли нищо. Апатията, която за малко бе изчезнала при появата на Чейс преди няколко часа, отново я завладяваше.
Тишината бе нарушена от Стефани.
— Мамче! Мамче! — Детето се втурна в стаята с красива кукла в булчинска рокля. Тя представляваше принцеса Даяна в точно копие на роклята, с която бе на венчавката си. — Виж какво ми донесе Чейс.
— Чудесна е, мила — механично отвърна Тринити, като същевременно хвърли смразяващ поглед към Чейс заради очевидно високата цена на куклата. От пръв поглед личеше, че не е евтин сувенир, но нямаше сили да говори повече за това. — Благодари на Чейс за подаръка.
Стефани подскочи и се озова в прегръдката му. Тя така естествено се кикотеше, че Тринити я изгледа изпод вежди. Нямаше смисъл да се привързва много към него. Той едва ли щеше да се задържи за дълго, но затова пък чаровно се усмихна на Стефани.