— Мислех си, че една истинска малка принцеса трябва да има кукла на друга истинска, но пораснала вече принцеса.
Без да пуска дъщеря й, Чейс я попита:
— Какво би искала за вечеря?
Тринити го гледаше как съвсем спокойно стои в кухнята й, прегърнал дъщеря й. Лари и Сиси го бяха приели безрезервно. Макар и с нежелание призна, че трябваше да се примири с присъствието му, поне на първо време, но в никакъв случай нямаше да му позволи да се разполага като у дома си.
Тя се намръщи:
— Не трябваше ли аз да задам този въпрос?
— Не се преместих тук, за да имаш още повече работа. Признавам, че не мога да готвя много добре, но това, с което не мога да се справя, Магнус може. Той чака да му се обадя и да му кажа какво искаме за вечеря.
— Изненадвам се, че дори се консултираш с мен — язвително и рязко отвърна Тринити. — Така добре си планирал всичко — кой какво ще прави, кога и къде, че не е необходимо да ме питаш.
Чейс я изгледа внимателно и тихо каза:
— Ти си болна, Тринити. Всичко добива други измерения, когато човек е болен. Вероятно мислиш, че се опитвам да те огранича по някакъв начин, че градя клетка около теб, слагайки решетките една по една.
Само това, че прехапа устни, издаде колко изненадана бе Тринити. Чейс беше успял да опише с думи това, което тя самата смътно осъзнаваше.
Той спокойно продължи:
— Чувстваш се притеснена, за което съжалявам. Ако искаш, ми вярвай, но аз никога не бих се опитал да те ограничавам. Познавам те твърде добре и не бих могъл да го сторя. Опитвам се само да се грижа за теб по най-добрия начин, който зная. Това е твоят дом и Стефани е твоя дъщеря. Ако понякога смяташ, че Магнус или аз не вършим нещата така, както ти би искала, само ни кажи как и ще изпълним всичко според твоите желания. — Устните му се изкривиха в кисела усмивка. — А сега… какво би искала да хапнеш?
Думите му бяха съвсем разумни и с известно раздразнение Тринити откри, че повече не желае да спори с него.
— Не мисля, че бих могла да ям каквото и да е било — измънка самата истина тя.
— Трябва да хапнеш нещо — настоя Чейс. — Какво ти звучи добре?
— Мексиканска храна — отговори тя изведнъж.
— Мексиканска храна! Ще можеш ли да я задържиш?
— Не зная — призна тя безизразно, — но бих желала да опитам. Всичко, което мога да задържам, е толкова безвкусно, че копнея за нещо пикантно, което да събуди вкусовите брадавици по езика ми.
Чейс се засмя и пусна Стефани, която доволна се беше сгушила в него, заета с новата си кукла.
— Добре, ще се свържем с Магнус и ще видим какво можем да измислим. А в това време защо не идеш да си легнеш?
След известно време Чейс внесе поднос с храна и го остави пред нея.
— Не обичам да ям в леглото — кисело измърмори Тринити.
Изненадана бе от поведението си. Беше лежала и слушала повече от час как Стефани и Чейс се смееха в кухнята. А след това чу, че пристигна Магнус, вероятно с храната, която беше пред нея сега.
— Ходи ли ти се до кухнята?
— Не съвсем.
— Е, подносът е доста устойчив и ще стои стабилно на скута ти. — Чейс добродушно я увещаваше, сякаш беше капризно дете. Дощя й се да го уязви. — Изправи се и ще опитаме.
— Какво е това? — подозрително сбърчи нос тя, докато подреждаше възглавниците зад гърба си.
Чейс се изсмя.
— Това според Магнус е богата на белтъчини и леко пикантна мексиканска вечеря.
— Ама какво е това? — повтори тя, като сочеше голямата купчина в чинията си, която не можеше да бъде оприличена на каквото и да било.
— Енчилада със сирене. Повярвай ми, приготви я против волята си. Не желаеше да готви мексиканска храна. Изглежда смята, че бременната жена трябва да яде нещо друго. — Чейс се ухили. — Кой знае откъде си го е втълпил, защото никога не е бил женен. Въпреки това настоятелно твърдеше, че не трябва да ядеш нищо пикантно. И аз съм на същото мнение.
— О, какво знаеш ти за това? — изръмжа неодобрително Тринити и заби вилицата в храната.
— Не много, но бързо се уча. — Чейс се наведе и я целуна по челото. — Ще изкъпя Стефани и ще я сложа да спи. Ще оставя вратата отворена, за да те чуя, в случай че имаш нужда от нещо.
Тринити реши да не изразява гласно унищожителните си бележки относно способността му да изкъпе едно хлъзгаво четиригодишно дете, преди всичко, защото докато отвори уста, Чейс вече бе излязъл от стаята. Вместо това, тя си взе от храната. Макар лоша на вид, беше доста вкусна. Сиренето беше гладко разбито, а подправките бяха само толкова, колкото да се добие впечатлението, че ги има. Носеше още малко сол, но не й се ставаше за солницата и реши, че може да мине и без нея. Скоро щеше да се издуе като балон. Нямаше смисъл да задържа излишна вода в организма си.