— Мразя те, Чейс Колфакс — повтори тя отчаяно през сълзи. — Мразя те! И винаги ще те мразя. Остави ме на мира.
Тринити не помнеше след това колко дълго бе плакала и колко пъти му бе казала, че го мрази. Помнеше само как Чейс я прегръщаше цяла нощ, разтриваше успокоително гърба й, утешаваше я с нежни думи и я топлеше със силното си тяло.
На другата сутрин, когато се събуди, той вече бе заминал за Далас. Но се върна още същата вечер.
През следващите няколко дни здравето на Тринити се възстанови, а с него и нейната обективност. Видимо нищо в отношенията й с Чейс не се бе променило. Той продължаваше да се грижи за нея и за къщата, за Стефани и фермата със същата готовност и усърдие, които проявяваше от самото начало.
Разбира се, това не включваше неговите дела. Тринити допускаше, че той се справяше с тях без особени усилия. Странно беше, че никога преди не й беше идвало наум, че като се бе преместил да се грижи за нея, той бе поставил своята работа на второ място.
Но всъщност много неща не й бяха минали през ума. Сега, когато започна да се чувства съвсем добре, тя започна да забелязва какво става около нея. Това, което виждаше, я впечатли страшно.
Ако имаше някой, който да има възможност да обърне гръб на всичко, това беше Чейс Колфакс. Тринити не беше показала голяма благодарност за помощта и грижите му, а го беше гонила непрекъснато.
Тогава защо беше останал? И защо изведнъж се развълнува, че бе останал?
Преди месеци бе решила да учи Чейс да не се затваря в себе си, да разкрива душата си и да показва любовта си. Беше се надявала, че той ще се влюби в нея така силно, както тя бе влюбена в него. Възможно ли бе да е успяла?
Като остави тези мисли настрана, тя реши да погледне на ситуацията от друг ъгъл. Ако хилядите неща, които той бе направил за нея през изтеклите седмици, не доказваха неговата обич, тогава какво друго би могло да го докаже?
Друг уместен и обезпокоителен въпрос беше дали тя самата го обичаше все още.
Отговорът без съмнение беше положителен. Винаги вярна на истината, Тринити трябваше да признае, че никога не бе спирала да го обича. Той я беше наранил жестоко, но не беше унищожил любовта й към него, въпреки че тя се беше опитвала да се убеждава в противното.
Остана не зададен само един въпрос: Какво да прави сега?
Това я объркваше. Беше много категорична, когато му крещеше, че го мрази и му нареждаше да напусне живота й. Беше му казала също, че не желае повече да я докосва и доколкото си спомняше, той престана да го прави. Тя си лягаше сама и се събуждаше сама. Вдлъбнатината на възглавницата му беше единственото видимо доказателство, че беше спал в леглото й през нощта.
Но все пак не беше си отишъл и в това се криеше нейната надежда.
Тя започна да прави планове. Откакто беше започнала да се чувства по-добре, Чейс ходеше до Далас веднъж в седмицата, обикновено в петък.
Тринити знаеше, че ако той спазваше работната си програма, щеше в петък да отиде в Далас. Тя тайно уреди със Сиси гостуването на Стефани у тях същата вечер и успя да убеди Магнус, че след като приготви вечеря, може да си тръгне, макар и по-рано от обикновено. В петък следобед всичко беше готово — освен Тринити.
Макар че не бе от срамежливите, тя доста се притесняваше дали ще може да осъществи замисленото. Вечерята цвърчеше във фурната, Лари бе взел Стефани преди час, а Тринити лежеше във ваната и както никога, се колебаеше какво да облече.
Бедата беше, че вече в нищо не изглеждаше добре. Коремът й растеше с всеки ден. Тя се погледна. „Приличам на изхвърлен на брега кит“ — помисли си недоволно.
Изведнъж се усмихна. Сви рамене и с философско изражение излезе от ваната. В края на краищата това бе малката цена, която трябваше да плати, за да има бебе от Чейс.
Тя намаза цялото си тяло с лосион и се засмя на глас. Не се бе чувствала така добре отдавна. Добрата храна и дългата почивка вече даваха резултат и тя бе уверена, че ще има нормално и здраво бебе. Сложи ръка на корема си и изрече на глас в празната стая: „Може би ще бъде момче в края на краищата.“
Отвори вратата на дрешника и първото нещо, което видя, беше сребристозелената рокля, която Чейс я бе помолил да сложи онази вечер, когато беше донесъл всички дрехи вкъщи.
Тринити я облече. Тя беше започнала да носи сутиен, защото гърдите й бяха наедрели. Но роклята имаше висока талия и достатъчно ги придържаше, затова реши да мине тази вечер без сутиен.
Роклята се спускаше до глезените й. Имаше ниско изрязано деколте и дълги феерични ръкави. Косата на Тринити се разстилаше с блясък по раменете й. За пръв път от седмици насам тя се почувства красива и отиде с валсови стъпки във всекидневната да чака Чейс.