— Не, имаше още, но не можах да ги донеса всичките — осведоми я той и внимателно остави кошничката на плота.
— Добре, а сега ела и прегърни леля си Тринити. После можеш да помогнеш на Стефани да намаже курабийките с глазура.
Трей веднага изтича при нея и млясна една звучна целувка на бузата й, след което профуча към ъгъла на стаята, където Стефани седеше и старателно изрязваше курабийки, този път с формичка на палячо.
Тринити стана и пусна Джошуа в скута на баща му. Взе тавата с вече готовите курабийки и съда за ръсене и ги занесе на двете братовчедчета, като им даваше наставления.
— Хайде, деца. Стават хубави, ако глазурата се сложи, докато са горещи. Не забравяйте да сменяте четчиците за различните цветове.
На връщане към Лари Тринити грабна Антъни, който седеше на пода и си играеше с някакво камионче.
— Как си днес, бебчо? — попита го тя, а той се опита да й отговори на своя език.
— Тина… — каза той, като сочеше зачервеното си сополиво носле.
— О, не-е-е! Антъни е настинал?
Той енергично закима с глава, щастлив, че леля му се занимаваше с него.
— Сигурна съм, че няколко курабийки ще ти помогнат да оздравееш. Ти как мислиш?
— Бийки… — щастливо повтори Антъни.
— Добре. — Тринити го занесе до масичката в ъгъла. — Седни тук и гледай как Трей и Стефани глазират тези курабийки. Щом свършат, можеш да си вземеш една. — Тя му подаде метална формичка на Дядо Коледа и топка тесто да се залисва и отиде до печката да си налее чаша кафе.
— И така — тя погледна зет си предизвикателно, — какъв дяволски заплетен сюжет си замислил за следващата си книга? — Мистериите на Лари се отличаваха с чудати превратности и Тринити обичаше да го дразни с това.
— Идеалното престъпление! — вдигна вежди Лари. — Убиецът пробожда жертвата си с ледена висулка и когато тя се стопява — хоп! — оръдието на убийството го няма.
Тринити се престори на очарована.
— Гениално! Чакай! Не ми казвай, нека отгатна — намират, че камерата на хладилника в дома на заподозрения е пълна с ледени висулки.
— Ей, не е честно — запротестира Лари, а очите му се смееха иззад очилата. — Ставаш прекалено добра.
— Не мисля, че е много оригинално, скъпи. Заблуждаваш се. Мисля, че четох такова нещо преди години в наръчника „Как да убием зет си“.
— И таз добра! Надявам се, че моят издател не го чете. Иначе ще научи всичките ми тайни.
— Няма да ми кажеш какъв е следващият сюжет, така ли?
— Не. Можеш да си купиш книгата, когато излезе. Хонорарът ми трябва.
— О, сигурно. — Тя се засмя. — Хайде, Лари, кажи ми истината. Още не си измислил нов сюжет, нали?
— Не, не съм — бодро се съгласи той. — Всъщност от дълго време не съм разработвал някое убийство с брадва, а ми се струва, че в темата има още много хляб.
— Понякога се притеснявам, че Сиси и момчетата живеят при теб. Много си странен.
— Странен, но любвеобилен — поправи я той и смени темата на разговора. — Какво прави през последните дни?
Лари постоянно се тревожеше, че живее сама и я контролираше, макар да се опитваше да не го прави явно.
— Каквото винаги. Най-сетне оправих градината. — Тя искаше да му каже за срещата с Чейс Колфакс, но го познаваше твърде добре, за да заговори за това. Той щеше да изпадне в истерия, ако разбереше, че е имало непознат мъж в нейната ферма.
— Трябваше да го направиш сама, така ли? Не можа ли да почакаш да дойде Боб да ти помогне? — възмущаваше се Лари. Споменатото име бе на неговия работник.
— Не ми трябва помощ. Освен това знаеш, че обичам да правя всичко сама.
— Това, което зная, е, че си инат като магаре. И така, още нещо да се е случило? — Лари напрегнато я наблюдаваше. — Сигурно има нещо. От няколко минути си неспокойна като котка, която върви по купчина горещи тухли.
— Забеляза ли пълнолунието снощи? — небрежно отклони въпроса му Тринити.
— Не, спях, а и ти би трябвало да си спала. Не беше ли добре?
— Не, не бях. Ама ти си по-лош и от квачка. Нощта бе твърде красива, за да я проспи човек и ако ти имаше поне мъничко душа, сам щеше да я забележиш.
— Сиси поне ме обича — отбеляза той, като имитираше наранена гордост.
— Необяснимо защо и аз те обичам, но въпросът не е в това.
— А в какво е въпросът?
Лари неслучайно беше добър писател. Той имаше рядко прозрение за хората, което винаги я удивляваше.
— Срещнах един човек долу при езерцето снощи.
— Какво? — Лари почти подскочи от стола си. — Защо не ми каза веднага?
— Сега… дай ми това бебе, преди да си му причинил телесни повреди. — Тринити взе Джошуа от ръцете на Лари и отново седна на масата. — Не беше кой знае какво — каза тя, като се преструваше на безразлична. — Каза, че името му е Чейс Колфакс.