Бок сякаш не забеляза нищо.
Варваринът стовари Щитозъб в лицето на звяра с цялата сила, на която бе способен в това положение — ударът можеше да повали и великан.
Бок отново не забеляза нищо.
Ужасяващата хватка се затягаше все повече и повече. Младежът усети как му се завива свят. Пръстите му изтръпнаха. Щитозъб тупна на земята.
Съвсем малко делеше Бруенор от приятеля му и чудовището. Митралната брадва проблясваше във въздуха, високо вдигната и готова да посече плътта на голема. В мига, в който прекрачи прага на преддверието, срещу него полетя мощен заслепяващ лъч. За щастие, магическият лъч срещна щита му и отскочи към тавана, ала силата му бе толкова голяма, че запрати джуджето на земята. Без да може да повярва на онова, което току-що му се бе случило, то разтърси глава и се опита да се изправи.
Кати-Бри видя лъча и си спомни какво се бе случило в овалната стая. Инстинктивно, без да се поколебае и за миг или да се уплаши за собствения си живот, тя се втурна към коридора, който щеше да я отведе до преддверието, тласкана от мисълта, че ако не успее да се добере до магьосницата, приятелите й бяха обречени.
Когато вторият лъч полетя към него, Бруенор вече бе готов. Той видя как Сидни насочва магическата си пръчка към него и се хвърли по корем, покривайки глава с щита си. Митралът отново издържа на удара, ала Бруенор усети как металът отслабва под страховитата мощ на лъча и разбра, че следващия път дори щитът няма да успее да го предпази.
Само несломимият инстинкт за оцеляване успя да извади съзнанието на Уолфгар от бездната на вцепенението и да го насочи към битката. Не повика магическия си чук — знаеше, че той няма да му бъде от голяма полза срещу голема, а и се съмняваше дали ще успее да го задържи с вцепенената си ръка. Събра всичката сила, която му бе останала и вкопчи яките си ръце във врата на чудовището. Железните му мускули се напрегнаха до краен предел… и отвъд него. Вече не можеше да си поеме дъх, Бруенор нямаше да успее да му се притече на помощ навреме. От устата му се откъсна гърлено ръмжене, докато се мъчеше да прогони болката, страха и слабостта, която пълзеше по тялото му.
После с всички сили завъртя главата на звяра.
Риджис най-сетне успя да освободи ръката, която стискаше медальона и да я извади над дрехата си.
— Почакай, магьоснице! — провикна се той.
Не се надяваше да я накара да се вслуша в думите му, единственото, за което се молеше, бе да успее да задържи вниманието й достатъчно дълго, за да може тя да зърне рубина. Дано само Ентрери не й бе казал за магическите способности на камъка!
За пореден път недоверчивостта и потайността на злите съюзници им изиграха лоша шега. Без да знае какви опасности крие рубинът на полуръста, Сидни го погледна с крайчеца на окото си — не че искаше да чуе какво има да й казва той, искаше само да се увери, че паяжините още го държат в прегръдката си.
Ала тогава проблесна червена светлинка и прикова цялото й внимание.
Ниско приведена, Кати-Бри тичаше с всичка сила. И тогава чу лая.
Страховитото ръмжене на хрътките на мрака изпълни тунелите и вся леден ужас в сърцето й. Зверовете все още бяха далеч, ала момичето усети как колената й се разтреперват, когато свръхестественият звук, многократно отразен и усилен от плетеницата от стени, се спусна над нея и я обви в смразяващия си покров. Кати-Бри стисна зъби и продължи напред. Бруенор имаше нужда от нея, Уолфгар имаше нужда от нея. Нямаше да ги предаде.
Успя да достигне терасата и се втурна надолу по стълбата. Вратата на преддверието се оказа затворена и Кати-Бри прокле лошия си късмет — надявала се бе да използва лъка си. Тя преметна Таулмарил през рамо, извади меча си и смело се хвърли напред — не знаеше какво я очаква там, но не се боеше от него.
Вкопчени в смъртоносна прегръдка, Уолфгар и Бок пристъпваха ту напред, ту назад, все по-близо до страховитата бездна. Варваринът бе впрегнал цялата си исполинска сила срещу магическата мощ на голема — никога досега не се бе изправял срещу подобен противник. Впил ръце в грамадната глава на звяра, младежът яростно я разтърсваше, мъчейки се да пречупи съпротивата му. После, като събра всичката сила, която му бе останала, започна да я извива настрани. Вече не помнеше кога за последен път бе успял да си поеме дъх, не помнеше къде се намира, не помнеше кой е.
Държеше се само благодарение на несломимия си дух.