— Сигурен ли си, че точно това търсим? — попита го елфът, който също не изгаряше от желание да навлезе в отблъскващата улица.
— Според търговците от Десетте града, ако има някой, който може да ми намери картата, то това е Шепот. А пък ако искам да намеря Шепот, трябва да ида на Улицата на плъха.
— Да тръгваме тогава — рече Дризт. — Мръсната работа трябва да се върши бързо.
Бруенор предпазливо пое по тъмната уличка. Не бяха изминали повече от два-три метра, когато джуджето чу изщракването на зареден арбалет и се закова на място.
— Усетили са ни! — прошепна той на Дризт.
— Вдясно, зад онзи закован прозорец над нас — рече елфът, чиито остри сетива бяха доловили не само звука, но и мястото, откъдето идваше. — Просто предпазна мярка, надявам се. Може би това е знак, че човекът, когото търсиш, е наблизо.
— Не бих нарекъл насочен към мен арбалет „добър знак“! — отвърна джуджето. — Ама не можем да спрем, така че давай да вървим и бъди нащрек! Туй местенце просто излъчва заплаха!
И той отново си запробива път през мръсотията и камъните, които се търкаляха в краката му.
Отляво долетя тихо шумолене и двамата приятели разбраха, че някой ги наблюдава и оттам. Те обаче не спряха — не бяха и очаквали нещо по-различно. Най-сетне заобиколиха последната купчина изпотрошени дъски. Там, облегната на една от стените, видяха стройна фигура, плътно увита в наметката си, опитвайки се да се предпази от хапещия студ на мъглата.
Дризт се наведе към приятеля си и прошепна:
— Дали това е човекът, когото търсим?
Бруенор сви рамене и отвърна:
— Че кой друг може да е?
И като пристъпи напред, джуджето застана с широко разтворени крака и се обърна към непознатия:
— Търся мъж на име Шепот! Ти ли си това?
— И да, и не — долетя отговорът и тъмният силует се обърна към тях, но лицето му оставаше все така скрито под ниско нахлупената качулка.
— Какви игрички играеш? — изръмжа Бруенор.
— Наистина съм Шепот — спокойно отвърна непознатият и дръпна качулката си така, че двамата да видят лицето му. — Но не съм никакъв мъж!
Дризт и Бруенор съвсем ясно видяха, че пред тях наистина стои жена — тъмна и загадъчна, с дълга черна коса и дълбоки очи, които непрекъснато се стрелкаха наоколо и издаваха опитност и несъмнено умение да оцелява на улицата.
3
Нощен живот
С напредването на нощта „Кривата сабя“ ставаше все по-оживена. От търговските кораби надойдоха моряци и местните веднага се заеха да измъкнат каквото могат от тях. Риджис и Уолфгар останаха седнали встрани. Варваринът следеше всичко, което ставаше наоколо, с широко отворени очи, а полуръстът подозрително наблюдаваше какво се случва.
Много скоро се появи и бедата, под формата на жена, която уж безцелно вървеше към тях. Не беше млада и имаше онзи похабен вид, който отличаваше жените, навъртащи се около пристанищата, но роклята й, прекалено разголена именно на онези места, на които дрехите на почтените жени не бяха, прикриваше всичките й недостатъци, като в същото време предизвикваше похотливо любопитство. Изражението върху лицето на варварина и широко отворената му уста, потвърдиха опасенията на Риджис.
— Добра среща, великане — измърка жената и приседна на стола до младия варварин.
Уолфгар погледна към полуръста и замалко не се изсмя от изненада и притеснение.
— Не си лусканец — продължаваше жената. — А и на моряк не ми приличаш. Откъде идваш?
— От с-с-север — заекна Уолфгар. — От Долината… Долината на мразовития вятър.
Риджис не беше виждал такава дързост у една жена откакто бе напуснал Калимпорт и реши, че е време да се намеси. У тези жени имаше нещо ужасно отвратително, едно опорочено удоволствие, което, вместо да привлича, отблъскваше. Забранен плод, направен достъпен за всички. Внезапно Риджис усети, че го обзема носталгия по Калипморт. Уолфгар изобщо нямаше да може да се справи с хитрините и уловките на тази жена.
— Ние сме просто бедни пътешественици — наблягайки на думата „беден“ се намеси Риджис, в опит да измъкне приятеля си. — Нямаме пукната пара, а ни остават още дълги мили път.
Уолфгар го погледна изненадано, без да разбира защо Риджис лъже.
Жената още веднъж изгледа варварина от главата до петите и облиза устни.
— Жалко — рече тя и се обърна към полуръста — Никакви пари, така ли?