Ентрери одобрително кимна — надявал се бе, че Дризт ще се приземи точно там.
— Сбогом, доверчиви глупако! — провикна се той към падналия елф и се закатери нагоре.
Дризт никога не бе изпитвал вяра в честността на палача, но вярваше в неговия прагматизъм. Ала това нападение бе напълно безсмислено.
— Защо? — извика той. — Никой нямаше да ти попречи да получиш медальона!
— Аз и без това ще го получа — отвърна Ентрери.
— Но ще трябва да платиш за него! Знаеш, че ще тръгна след теб, убиецо!
Ентрери погледна надолу към елфа и по устните му заигра развеселена усмивка.
— Нима не разбираш, Дризт До’Урден? Аз искам точно това!
Убиецът достигна ръба на бездната и предпазливо надникна в галерията. Вляво от него, Кати-Бри и Уолфгар продължаваха страховитата битка с дракона. Вдясно, напълно погълнат от ужасяващата гледка, без да вижда нищо друго около себе си, стоеше Риджис.
Изненадата замалко не го повали на земята, а по лицето му се разля мъртвешка бледност, когато най-страшният му кошмар изникна пред него. Полуръстът изпусна скъпоценния шлем на земята и се разтрепера като лист, когато Ентрери го вдигна и безшумно се насочи към моста.
Напълно изтощен, драконът се опита да измисли друг начин да се защити. Ала яростта и болката вече бяха свършили своята работа и сега връщане назад нямаше. Беше понесъл твърде много удари, а сребърните стрели не спираха да валят и да се впиват в тялото му.
Вкопчено в гърба му, неуморното джудже продължаваше да му нанася удар след удар. За последен път драконът спря насред полета си и изви змиевидната си шия, опитвайки се поне да достигне джуджето и да си отмъсти. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди. Напълно достатъчно, за да може Щитозъб да се стовари в окото му.
Заслепено от ярост, чудовището се преметна през глава и полетя в прегръдките на свирепата болка… право към един остър ръб, който стърчеше от скалата.
Грохотът разтърси самите основи на галерията и за малко не събори Кати-Бри на земята. Дризт, който с мъка се крепеше върху малката издатинка, едва успя да се задържи върху нея.
Последното, което Бруенор видя, накара сърцето му да подскочи от безгранична радост — в мрака на бездната проблясваха лавандуловите очи на Дризт До’Урден и се прощаваха с него.
Покрит с тежки рани, обвит в смъртоносната прегръдка на пламъците, драконът на сенките пропадаше все по-дълбоко и по-дълбоко; потъваше в най-черния мрак, който някога щеше да познае, мрак, от който нямаше да има завръщане. Право към сърцето на Клисурата на Гарумн.
И повлече със себе си законния крал на Митрал Хол.
24
Възхвала за Митрал Хол
Обгърнат от пламъци, драконът пропадаше надолу, докато най-сетне единственото, което остана от него бе едно съвсем дребно петънце, което проблясваше на дъното на Клисурата.
Дризт се изкатери по стената и се озова точно зад Кати-Бри и Уолфгар. Момичето стискаше скъпоценния шлем в ръце, докато заедно с младия варварин се взираха безпомощно към другата страна на пропастта. Двамата замалко не паднаха в нея, когато се обърнаха и видяха до себе си Дризт До’Урден. Дори появата на Артемис Ентрери не ги бе подготвила отново да видят приятеля си, завърнал се като по чудо сред тях.
— Как? — ахна Уолфгар, ала Дризт го прекъсна — обясненията можеха да почакат, сега имаха много по-важна работа.
От другата страна на бездната, точно до нивото, на което се намираше лостът, стоеше Артемис Ентрери, стиснал Риджис за гърлото. По устата му играеше зла усмивка, рубиненият медальон висеше на гърдите му.
— Пусни го да си иде — разнесе се равният глас на Дризт. — Както се разбрахме. Вече получи рубина.
Ентрери избухна в леден смях и дръпна лоста. Каменният мост потрепери и се срути, политайки към мрака на бездната.
До този момент Дризт си мислеше, че е започнал да разбира подбудите на палача за това долно предателство — той бе отвлякъл Риджис, сякаш за да бъде сигурен, че ще го преследват, твърдо решен да доведе предизвикателството между него и елфа докрай. Ала сега, когато мостът бе срутен, отрязвайки пътя на Дризт и приятелите му, а неспирният лай на демоничните хрътки се приближаваше с всеки изминал миг, и тази теория като че ли рухваше. Разгневен, че не може да разбере постъпките на убиеца, Дризт реагира светкавично. Беше загубил своя лък в овалната стая, затова сега грабна Таулмарил от ръцете на Кати-Бри и постави стрела в тетивата.