Това го притесни, но и сега, както и по-рано, Риджис нямаше време да се чуди защо Йердан проявява такъв интерес към тях. От самото начало си знаеше, че рано или късно ще му се наложи да спасява приятеля си и сега най-сетне видя онова, което отдавна бе очаквал — блясък на нож. Един от побойниците бе извадил оръжието си и макар все още да бе скрит зад гърбовете на другарите си, приближаваше към варварина.
— Проклятие! — промърмори Риджис и като остави чашата настрани, извади боздугана изпод наметката си.
Никак не обичаше такива работи.
Уолфгар все така запращаше противниците си на всички страни и така сам освобождаваше пътя на човека с ножа. Стиснал оръжието в ръка и вперил поглед в очите на високия варварин, той изобщо не забеляза полуръста, който се промуши между разкрачените крака на Уолфгар и вдигна малкия боздуган. Оръжието се стовари върху коляното му, строшавайки капачката, а него самия запрати срещу варварина.
В последния момент Уолфгар успя да се дръпне встрани и се вкопчи в ръката на нападателя си. Устремът на противника му обаче се оказа прекалено голям и, без да може да спре, варваринът събори масата и се блъсна в стената. С едната си ръка стисна още по-здраво ръката на мъжа и счупи кокалчетата на пръстите му, които още стискаха дръжката на ножа. С другата сграбчи главата му и го повдигна от земята. Вбесен от подлостта на мъжа, който бе извадил нож срещу него, Уолфгар изкрещя името на Темпос, своя бог на войната, и проби дъските на стената с главата му. Мъжът остана там, увиснал на около метър от земята.
Впечатляващ ход, но му струваше време — в мига, в който отново се обърна към бара, варваринът се озова под юмруците и ритниците на цяла група нападатели.
— Ето я, идва! — прошепна Бруенор на Дризт, когато видя Шепот да се приближава към тях, макар острите сетива на елфа да я бяха усетили много преди джуджето.
Шепот се бе забавила само половин час, но той се стори безкраен на двамата приятели, които я чакаха в тъмната уличка, изложени на стрелите на мъжете с арбалетите, а и на останалите главорези, които със сигурност се навъртаха наоколо.
Шепот уверено се насочи към тях.
— Ето картата, която искаш — обърна се тя към Бруенор; в ръката си държеше свитък пергамент.
— Първо да я видя! — настоя джуджето и пристъпи към нея.
Жената се дръпна назад и скри пергамента зад гърба си.
— Цената е друга — спокойно рече тя. — Десет пъти повече от онова, което ми предложи първоначално.
Свирепият поглед на Бруенор изобщо не я стресна.
— Нямаш друг избор — просъска тя. — Няма друг, който може да ти намери такава карта. Плати ми и да свършваме!
— Изчакай малко — изненадващо спокойно рече Бруенор. — Не мога да взема такова решение сам.
И като кимна по посока на Дризт, за да й обясни, че и той трябва да каже своето мнение, Бруенор отиде при приятеля си и двамата се отдалечиха от нея.
— Открила е кои сме — обясни елфът, макар че Бруенор вече се бе досетил какво трябва да бе станало. — И колко бихме могли да й платим.
— Дали това е картата, която ни трябва? Елфът кимна:
— Тя няма никаква причина да се бои от нас, не и докато е тук. Имаш ли толкова пари?
— Да, ама ни чака дълъг път, та ще имаме нужда от всичко, което нося със себе си, че и отгоре!
— Тогава всичко е решено — рече Дризт и Бруенор видя опасния пламък, който заблещука в лавандуловите му очи. — Когато я видяхме за първи път, сключихме честна сделка. Няма да се откажем от нея.
Бруенор го разбра и напълно се съгласи с приятеля си. Усети как във вените му се разлива тръпка на очакване. Обърна се към Шепот и видя, че вместо пергамента, в ръката си държи кама. Очевидно прекрасно разбираше с какви хора си има работа.
Дризт също видя проблясването на оръжието и се отдръпна назад — не искаше Шепот да си помисли, че той може да я нападне. Освен това искаше да погледне от по-добър ъгъл някакви доста подозрителни пукнатини, които беше забелязал в близката стена — пукнатини, които може и да бяха очертанията на тайна врата.
Бруенор се приближи към жената с протегнати напред ръце, за да й покаже, че не носи оръжие.