Оставих него и другите ми двама съпрузи да си мислят, че Анджелина е негова дъщеря. Той живя с тази мисъл чак до смъртта си. Разбира се, трябваше да му кажа истината. Но тя се превърна в нещо, което отпъждах от ума си и се опитвах да забравя. Или нещо, на което не обръщах внимание. Просто не исках да го приема. В ума ми Анджелина стана негова дъщеря.
Твоят сънародник, великият поет Ибсен, пише, че „ако лишите един обикновен човек от житейската заблуда, тогава вие ще му отнемете щастието“. Имал е предвид хора като мен. През всичките тези години Анджелина беше моята житейска заблуда. След няколко години почти забравих, че съпругът ми не е истинският ѝ баща. Бях избутала тази истина в най-тъмното кътче на ума си; сред тихия мрак, в който крием и потискаме всичко онова, от което ни е срам. Сигурно всички си имат своите достойни за презрение тайни, нали така? Мога само да се надявам, че ще ме разбереш. Ние сме само хора. Крехки като снежинки. Пълни с лъжи. И самозаблуди, срам, себепрезрение и позор.
Двамата с теб така и не бяхме наистина заедно, Бьорн. Аз съм виновна за това. Беше ни позволено да се порадваме един на друг само за няколко летни седмици. Знам, че те натъжих и ядосах, но добри ми Бьорн: не си го изкарвай на Анджелина. И тя като теб не знаеше нищо.
А сега ще ти подаря най-ценното ми притежание: дъщеря ни Анджелина.
Благодаря ти за всичко, добри ми Бьорн. Прости ми.
Двадесет и втора глава
Признанието
1
Амитерно, събота
— Мама почина в деня след като написа това писмо — тихо каза Анджелина.
Не бях в състояние да ѝ отговоря.
Представих си Даян в болничното легло. Добре че не знаех как е изглеждала тогава. Онази Даян, която помнех, беше само няколко години по-голяма от Анджелина, която в момента стоеше пред мен.
Вероятно ме е обичала. Но не достатъчно.
Прочистих си гърлото, за да не може тъгата ми да си проличи в гласа ми.
— Чела ли си писмото? — попитах аз.
— Разбира се, че не. Мама го написа на теб.
— Разочарована ли си?
— От какво?
— Научи, че може би аз съм баща ти. Едновременно с това изгуби мъжа, когото си мислела за свой баща.
— Странно е. Наистина странно. Но да ти кажа, никога не съм била близка с него. Татко — съжалявам, все още го приемам за свой баща — винаги бе много зает. Беше бизнесмен, който се интересуваше повече от фирмата си и социалните събития, на които щеше да присъства, отколкото от мен и мама. Не бях много голяма, когато двамата се разведоха. Не ми е липсвал. И той като мен чувстваше уикендите, които прекарвахме заедно, като задължение. Винаги изпитвах облекчение, когато ме откарваше у дома неделя следобед.
— Независимо от това сигурно си се шокирала, когато си разбрала за… мен.
— Когато мама ми каза истината, много неща си дойдоха на мястото. Най-много от всичко на света исках да се запозная с теб. Бях чела за теб, а мама ми беше разказвала това-онова през годините, но все пак… Изведнъж ти вече беше моят баща, а не само известен археолог.
— Ти ли се погрижи от МНД да ме поканят на погребението?
— Помолих чичо Уилям да ти каже. И да ти запази стая в един хотел, в който работи моя приятелка.
— Тя ли прерови вещите ми?
— Аз бях. Съжалявам. Не исках да душа наоколо. Или може би исках. Все пак това направих. Приятелката ми ми отключи. Исках само да се опитам да те опозная. Да разбера що за човек си. Затова започнах да те шпионирам. Най-вече за да те наблюдавам. Да се докосна до теб. Да се подготвя малко. — Тук гласът ѝ изневери. — Sorry.
— Ела — подканих я аз.
Тя колебливо заобиколи саркофага. Противно на нервния ми характер, свенливостта ми и всичко, което ме определяше, я придърпах към себе си и я прегърнах.
Отначало усетих, че е вдървена и не знае какво да направи. Скоро обаче се отпусна.
— Никога досега не съм бил баща — споделих ѝ аз.
Тя се разплака и отново се притисна към мен. Сякаш цяла вечност стояхме така, прегърнати. Баща и дъщеря. Накрая сякаш аз станах нейно продължение и обратно. Въпреки всичко се познавахме само от няколко минути. Пуснахме се. Тя ме погледна свенливо.
— Не можем да стоим тук цяла вечер — напомних ѝ аз.