На лицето на Анджелина се изписа най-сладката усмивка на света. Така ми напомни на Даян.
— Мхм. Трябваше, татко.
Двадесет и трета глава
Гостите
1
Амитерно, неделя
— Къде се изгуби вчера? — попита ме Козимо на закуска, след което почука едно рохко яйце по главата. — Липсваше ни.
Оставих подноса със земели, омлет, сок и кафе на масата пред мен.
— Случи се нещо — обясних му аз.
— Така ли?
— До късно ли стояхте?
— Докъм един сутринта. Какво се е случило?
— Сдобих се с дъщеря.
— Сдобил си се с… какво?
Разказах му за Анджелина.
— Не знаех, че имаш дъщеря — възкликна той.
— Нито пък аз.
— Боже господи!
— Дори не знаех, че Даян е имала дъщеря.
— Даян от МНД?
— Имахме връзка преди повече от двайсет години.
Козимо объркано поклати глава.
— Анджелина е онази, която ме преследваше през пялото това време — добавих аз. — Тя е… особена.
— От кого ли го е наследила? — зачуди се Козимо и се изкиска.
2
След закуска той си позволи да подръпне няколко пъти от лулата на паркинга, а после отидохме да вземем Анджелина от пансиона, в който беше отседнала. Накрая тръгнахме заедно към разкопките.
От магистралата се вдигаше прах. Слънцето трептеше насред безоблачното небе. В колата беше потискащо горещо. През повечето време мълчахме. Анджелина се беше умълчала и изглеждаше смутена. Козимо се беше съсредоточил върху карането. В главата ми беше пълна бъркотия от щастливи мисли. Вълнувах се, бях нервен и изобщо не ми се говореше.
Козимо паркира под сянката на едно голямо дърво. Тъкмо слязохме от колата, когато към нас зави черен VIP микробус. След това леко ни избибипка.
— Това със сигурност е Уилям — реших аз.
Страничната врата се отвори. От микробуса слязоха Макнамара и Алекзандър Дъръм Лойд. Последна се появи Изабела Конти, чието лице грееше като на влюбена млада жена. Смехът ѝ, предизвикан от нещо, което Алекзандър току-що бе казал, звънтеше жизнерадостно. Той ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да слезе. Погледът му блестеше самоуверено на фона на слънчевата светлина. Толкова беше готин, че направо ми се повдигаше. Дори тези идиотски мустаци му отиваха.
— Бьорн! — развълнувано се провикна Уилям.
Този вик сигурно можеше да се измери по скалата на Рихтер.
— Уилям — сдържано отвърнах аз.
— Виж кого доведох — подкани ме той, махвайки с ръка към Алекзандър и Изабела. — Реших, че заслужават да присъстват на отварянето на саркофага.
Алекзандър все още не беше пуснал ръката на Изабела. Те сплетоха пръсти.
Уилям весело се засмя. Мислел си е, че това е мил жест, който щеше да ни зарадва.
— Колко хубаво — студено отбелязах аз. — Добре дошли.
Алекзандър и Изабела ме поздравиха с глуповати физиономии. Сякаш и двамата се досещаха какви мисли ми минават през главата. Козимо се усмихна на Изабела. Тя му намигна, след което взе една цигара от малката си дамска чанта и я запали. Козимо се възползва от случая да извади лулата си. След това се обърна към Уилям с научната му титла, докато смучеше лулата, опитвайки се да разгори тютюна, а той му отговори със същия по-скоро официален тон.
— Анджелина! — извика Макнамара. Сякаш изтрещя гръмотевица. — Радвам се да те видя.
— Hey, чичо Уилям — тихо го поздрави тя.
Той я прегърна и погледна към мен.
— Доколкото разбирам, двамата най-накрая сте си поговорили — отбеляза после и ме потупа по рамото. Здраво. Приятелски. — Поздравления! Не всеки ден човек се сдобива с чисто нова дъщеря! Вече отгледана и готова за живота! Надявам се, че ни прощаваш за малката ни игра.
Игра… Та той я беше използвал, за да ме шпионира.
Алекзандър и Изабела ме поздравиха едновременно. Макнамара явно им беше разказал историята.
Аз самият сякаш бях пропаднал в черна дупка.
— Е, ще слезем ли долу? — развълнувано предложи Макнамара.
Разкопките бяха оградени с прозирни строителни огради, към които беше закачен зелен брезент. Трябваше да минем през една врата, за да слезем надолу по склона, по който се стигаше до амфитеатъра. Козимо и Анджелина вървяха най-отпред, следвани плътно от Алекзандър и Изабела. Той отново я хвана за ръка. Двамата с Макнамара вървяхме най-отзад по стръмната пътека.
Уилям ме настигна и ме потупа по ръката.
— Съжалявам, че използвах Анджелина — каза той.
— Не го мисли.
— Старо професионално изкривяване. Преди да стана оперативен шеф в МНД, работех за британските разузнавателни служби.