И преди съм бил обект на критика. Нищо не можеше да разклати убежденията на вярващите. Повечето хора имаха нужда от нещо, в което да вярват. Богът или боговете — независимо дали ставаше въпрос за Господ, Зевс или Один — придаваха смисъл на съществуването. Даваха му посока. Нещо по-голямо от нас. Когато сме развили абстрактно мислене в зората на човечеството, митологиите са били сред първите неща, които сме измислили. Така се появили боговете, излизайки от невидимите си владения — могъщи планини, вековни дървета и не на последно място — обсипаното със звезди небе — и навлизайки в живота ни. Ние, хората, винаги сме почитали богове, като хиляди от тях вече са потънали в забвение.
Разклащането на религиозни представи никога не се приемаше добре. Защото какво би станало, ако Юда изобщо не е бил принцът на злото, а Пилат е станал жертва на длъжността си? Религиите не се оформяха от неоспорими истини, а от човешките култури и нужди. За някои от нас християнството представляваше митология като староскандинавската, гръцката и египетската. Но 2.3 милиарда души вярваха, че Бог е забременил девица и е позволил да приковат сина Му към кръст, за да може Той да умре, изкупвайки хорските грехове. Ако вярвахме в тази история, ни беше гарантиран вечен живот в рая. По-лоша съдба очакваше онези от нас, които вярваха в християнския Бог и сина Му толкова, колкото и в богове като Один, Зевс и Амон Ра.
— Какво ще правиш сега? — попита Анджелина рано една вечер, докато седяхме на терасата на вилата и вечеряхме. Бях ѝ разкрил типично норвежката концепция за рибни кюфтенца с бял сос, които тя опита с голяма доза скептицизъм и много кураж.
— Ще подремна.
— Имам предвид за в бъдеще.
Разказах ѝ за проекта, по който работех в момента. За произхода на староскандинавските богове и причината, благодарение на която вярата в тях толкова векове успяла да устои на напора на християнството, докато мисионерите му са привличали останалата част от света на негова страна.
— Вълнуващо — отбеляза тя.
— С няколко от студентите ми скоро ще заминем за Азов и Южна Русия. Нали знаеш, Кавказ, районът между Черно, Азовско и Каспийско море.
— Мога ли да дойда с вас? — попита тя.
Времето беше спряло. Морето бе в отлив и сред него плаваха купчини изгнили водорасли. Морето лениво се плискаше в гладките, полегати скали. Една рибарка изкряка, уморена от живота. Бил съм тук и преди, писал съм тези думи и преди, живял съм този живот и преди.
Размишлявах. Пишех. Веднъж някой каза, че съществували два вида археология. Историческа. И духовна: разкопките в мозъка.
— Татко? — провикна се Анджелина.
От очите ми рукнаха сълзи.
— Тук съм — изграчих аз.
— Къде си?
— Горе.
— Пишеш ли?
Да, ангел мой, тихо плета своята паяжина от думи и спомени.
Тогава Сатана влезе в Юда (…)
(…) законопрестъпност тежи върху него;
той легна; няма вече да стане.
Дори човекът, който беше в мир с мене,
комуто се осланях, който е ял хляба ми,
дигна против мене пета.
Важни персонажи
Козимо Д’Анджело — историк, Сан Марино.
Бьорн Белтьо — археолог, Осло.
Изабела Конти — теолог, Рим.
Тони Еспозито — мафиот, Ню Йорк Сити.
Алекзандър Дъръм Лойд — историк, Лондон.
Джорджо Ломбарди — полицейски инспектор, Флоренция.
Уилям Макнамара — председател, МНД.
Беатриче Моранди — куратор, „Библиотека Медичи“.
Самуел Рицо — палеограф, „Библиотека Медичи“.
Ариана Рицо — вдовицата на Самуел Рицо.
Карло Алтомаре — любовникът на Ариана Рицо.
Франческо Парчели (1870-1930) и Кармела (1880-1970) са бабата и дядото на Максимо и Луиджи Парчели.