„Сам си си виновен“ — отбеляза татко.
Сине мой,
Всички ние сме мравки на фона на историята. Всеки поотделно е центърът на своята вселена. След хиляда години ще бъдем забравени. Ограничени сме до времената, в които живеем; безпомощни наблюдатели на хода на времето. Подобни мисли ми се въртят в главата, докато писалката стърже по пергамента, а думите вдъхват живот на спомените, които искам да извикам в съзнанието си… Докато ти растеше в корема на майка си, аз бях разквартируван недалеч от имението ни. Тогава беше прието жененият мъж, привикан на военна служба, да се разведе. Не знам дали още е така. Аз отказах. С майка ти изгубихме много права заради ината ми и безмилостната бюрокрация на императора. Заради един незначителен спор с моя центурион за забавеното изплащане на заплатите на легионерите, дукът ме обяви за човек, който създава неприятности, и ме преназначи. Скъпата ти майка тъкмо те беше родила, добри ми сине, и те обсипваше с любов и грижи, когато ми заповядаха да отида да служа в далечен гарнизон в друга част на света. Честно да ти кажа, дори не бях чувал за провинцията Юдея. Гордеех се, че ще мога да служа на своя император и местния му префект Пилат Понтийски, но и тъгувах, защото щяха да ме пратят толкова далеч от теб и майка ти.
Стигнахме до Юдея по море. Маре Нострум беше спокойно, а Нептун35 беше благосклонен към нас, но въпреки това мнозина хванахме морска болест. Само като си спомня, и ми се повдига. След дванайсет дни пристигнахме в пристанищния град Яфа36, а после марширувахме два дни до Йерусалим, град на повече от три хиляди години. Познаваш Рим, но що се отнася до големите, кипящи от живот градове, все пак Йерусалим е доста различен. Тесни улички, преливащи от хора площади, кули и храмове като в Рим. Може би хората са това, което отличава Йерусалим от всички други градове, в които съм бил. Когато пристигнах в Йерусалим като млад легионер, Рим вече го управляваше от над шейсет години. По времето на Ирод построихме Цезареа Маритима край морето и преместихме столицата и административния си център там. Прокураторът и главната част от римската войска бяха в този град. Кохортата37, към която бях причислен, наброяваше по-малко от хиляда души и беше разквартирувана в Йерусалим. Нашето поделение беше в крепостта Антония38 недалеч от храма.
Поради причини, които така и не разбрах, скоро ме повишиха в тесерарий, командир на стражата, отговорен специално за охраната на местното поделение, особено през нощта. В онези времена и из онези краища имаше и крадци, и подривни елементи, които биха ни нападнали на мига, ако им се удадеше възможност. В качеството си на тесерарий трябваше да изготвям списъци със стражи, да предвождам мъжете и като цяло да се грижа крепостта да изглежда непревземаема. С този чин получих голяма отговорност и почти двойно по-висока заплата. Благодарение на нея можех да пращам повече пари на теб и майка ти.
Има много неща за мен и нея, които не съм ти разказвал. Някои не са предназначени за ушите на един син. През годините си ми задавал много въпроси, сред които и за смъртта на майка ти и причината за жестокия ѝ избор. Аз не съм ти отговарял. Или по-скоро съм решил да скрия бруталната истина. Сега ти самият си голям мъж и дойде време да ти разкажа абсолютно всичко за болката в брака ми с майка ти. Само аз мога да ти споделя онова, което знам за миналото. Моето. На майка ти. А покрай това и твоето. Става въпрос за тайни, които майка ти предпочиташе да потънат в забвение. Какво да се прави? Тя избра своя път.
Клавдия… Името на майка ти събужда у мен хубави спомени за красотата ѝ и всичките ѝ странности. Обичах я повече, отколкото можеш да си представиш. Ти също помниш, че беше красива като богиня. Всичко у нея — благият ѝ глас, странните ѝ коментари, звънтящият ѝ смях, искрящите ѝ очи — ми говореше по начин, който дотогава не бях изпитвал. Трябва да призная, че повече не го изпитах дори и когато се ожених за мащехата ти, въпреки че тя беше добра жена. Майка ти бе блага във всички важни отношения. Бях много благодарен на своите и нейните родители за това, че ни събраха. Тя беше голямата ми любов, но също и голямата ми мъка. Когато се сгодихме, ми призна, че обичала друг. Да, така стояха нещата. Не скри нищо от мен. С този мъж били заедно две години, преди аз да се появя в живота ѝ. Доколкото разбрах, родителите ѝ не го харесвали, вероятно защото бил от по-ниско потекло. Дълго не знаех дали се е съгласила да се омъжи за мен, защото той е умрял в битка, отхвърлил я е, или защото родителите ѝ я принудили. Въпреки че обичах майка ти с цялото си сърце и че тя ми позволяваше да я обичам и да присъствам в живота ѝ, а и сигурно изпитваше приятелска загриженост към мен, сърцето ѝ принадлежеше на друг. Той също бил войник. Възможно ли е да я е посещавал тайно, докато аз съм бил в Юдея, а него са го освободили за малко от служба в студения, влажен север, както рядко се случваше с войниците? Тя оставяла ли те е на друг да те гледа, за да прекара няколко откраднати нощи с мъжа, когото обича? Този страх много ме измъчваше по време на странстването ми, но не знам дали имах право да я ревнувам. След като се върнах, така и не посмях да я попитам направо. Бих ли понесъл искрените ѝ отговори? Понякога се чудя какво би направила, ако любимият ѝ пожелаеше да си я върне. Би ли ме напуснала на драго сърце? Тя не искаше да говори за него. Знам само, че го носеше в сърцето си през всичките онези години. Аз самият ѝ бях скромна утеха в замяна на онзи, с когото всъщност искаше да прекара живота си. Не искам да я упрекваш за това, защото ние, хората, нямаме власт нито над чувствата си, нито над любовта си, нито над традициите и изборите на семейството си. Но тъй като тя е мъртва от толкова много години, искам да бъда честен с теб. Най-голямата ми мъка се дължи на това, че любовта на майка ти към мен беше неискрена и половинчата; задължение, което ѝ е било наложено, след като не е получила онзи, когото е обичала. Сигурно всички искаме да сме единствените, които са вълнували сърцето на любимия човек. Така и не се запознах с него. Дори не знам как се казва. Нямам представа и какво, свързано с него, разби сърцето на майка ти. Една година след като тя реши да напусне този свят, прерових нещата ѝ. В сандъка, който беше донесла от дома си и в който държеше най-красивите си дрехи и всичките си накити, намерих две писма. И двете бяха от мъжа, когото обичаше. Завършваха с: „Твой Г.“. От тях разбрах, че му е дала ултиматум: ако не се оженел за нея, щяла да забрави за него. С множество нежни думи той ѝ обясняваше защо никога не могли да бъдат заедно. Но едва когато осъзнах, че са си писали, когато ти си бил на една година, с болка разбрах, че тя на драго сърце би ме напуснала заради него. Представям си как е произнасяла името му и как е кътала нежните му целувки в сърцето си до деня на смъртта си.
38
Антония — антична крепост в Йерусалим, която е била близо до Йерусалимския храм. — Б.пр.