Стига толкова засега. Вечерта все още е млада, но се изморих, а и чувствам, че главата ми тежи. Вероятно се задава буря. Далеч напред над планинските била съзирам светкавици, които проблясват като зли поличби. Лека нощ, сине мой.
С обич,
баща ти, Атик Сенецион
Трета глава
Преследвачът
1
Флоренция, вторник, сряда
Летището във Флоренция беше необичайно малко. Тони стоеше облегнат на една колона и се правеше, че чете „Ла Национе“, когато изведнъж го забеляза. Бьорн Белтьо. Мъжът, който щеше да го отведе до писмото. Лесно го разпозна. Албинос. Мършав. Малки стъпки. Поглед, който беше непрекъснато нащрек иззад дебелите стъкла на очилата му. Археолог, заслужил международно признание. Професор и тям подобни. Нямало нещо, което да не е открил. Тони никога не беше чувал за него.
Белтьо теглеше куфар на колелца, който тракаше насред наплива от пътници. Тони мислеше, че ще му се наложи да чака с дни. А той вече беше тук. Какъв късмет. Белтьо се качи в едно такси пред терминала. Тони скочи в следващото.
2
Слънцето светеше силно горе на небето, на което се виждаха само няколко облака. Влязох в един хотел в старата част на Флоренция, който някога е бил манастир. Из коридорите все още се чуваше ехото от литургиите, изнасяни от монасите. Стаята беше съвсем малка. Според уебсайта на хотела била интимна.
Във Флоренция настоящето вървеше ръка за ръка с миналото. От хотела поех бързо нататък през Средновековието и Ренесанса, стигайки до Палацо Векио. След това минах по тесни улици, чиито павета бяха изтъркани до блясък от сандалите на мъже като Леонардо да Винчи, Микеланджело и Макиавели. Срещнах уморени от живота просяци и улични продавачи, които предлагаха еднакви играчки за две евро. Щом стигнах до катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, спрях, за да се полюбувам на величествената ѝ фасада, при което веднага ме наобиколиха гълъби, решили, че имам какво да им дам за ядене. След това изминах краткото разстояние от Пиаца дел Дуомо до библиотеката на Медичите: „Библиотека Медичи Лауренциана“.
Градът бил управляван от могъщата фамилия Медичи в продължение на стотици години. Интересни хора. Банкери, меценати, папи и херцози. Достатъчно показателно беше, че Макиавели е посветил „Владетелят“ на един от фамилията. Библиотеката на рода се намираше в комплекс от сгради наред с величествената Капела Медичи и базиликата „Сан Леонардо“. Над петнайсет хиляди стари ръкописа. Кодекси и пергаменти. Две хиляди и петстотин папируса. Библиотеката била построена през XVI век по поръчка на папа Климент VII, като един от архитектите е бил Микеланджело. Климент е бил сред четиримата папи от фамилия Медичи. Да, схващате връзката.
Гледана отвън, базиликата „Сан Леонардо“ изглеждаше недовършена. Обяснението беше просто: тя бе недовършена. Микеланджело проектирал великолепна фасада от карарски мрамор. Така и не я довършил обаче. Фасадата потънала в забвение, след като папа Лъв X — също член на фамилия Медичи — го повикал в Рим, за да изрисува тавана на Сикстинската капела във Ватикана.
Въпреки че имах уговорка, съвестно си купих билет за вход. След това влязох през скромната врата отстрани на неподдържаната фасада на базиликата заедно с група японски туристи. Изпратих съобщение на колегата на Самуел Рицо, Леонардо Романо, че идвам. От вестибюла се качих нагоре по стълбите на Микеланджело. Отляво и отдясно висяха бели банери, рекламиращи изложба на писма, написани от Нострадамус.
Леонардо Романо и Катерина Коломбо ме чакаха в края на стълбите. Той беше толкова дебел, че граничеше с болестно състояние, докато тя бе кожа и кости. Леонардо ми обясни, че е кодикологът на библиотеката, а Катерина — фрагментолог. Поздравихме се официално. Смъртта на Рицо ни разделяше като невидима мембрана.
— Моите съболезнования — казах аз.
Те кимнаха опечалено. Леонардо тръгна с клатушкане към лабораторията за изследване на ръкописи, а Катерина го последва със сковани движения като на блатна птица, която още не е разбрала, че е излязла на сушата.