— Per favore8 — каза след това и протегна ръка.
Рицо беше поел отговорност да опази писмото. Ако не към Бог, то към историята. В случай че написаното в него беше вярно, то щеше да промени всичко.
Всичко.
Непознатият направи още една крачка напред с лукава усмивка на лице. Рицо трябваше да задържи вниманието му. Той не биваше да се обръща. Рицо хвана подвързията с преувеличени движения. Затвори очи за момент.
„Сега, всемогъщи Боже, сега имам нужда от помощта ти.“
След това бавно тръгна заднешком към тайната врата в шкафа в дъното на помещението.
— In principio erat Verbum — повтори драматично той.
Непознатият впи очи в него. Протегна подканващо ръка.
— Per favore!
Рицо се обърна и побягна. Щом стигна до шкафа, отвори вратата. Задъхано се втурна надолу по тясното виещо се стълбище, което водеше към подземията. Хукна по вековния каменен коридор с варосан сводест таван. Трябваше да мине през тайната стая на Микеланджело, където художникът се криел в продължение на три месеца и чиито стени изрисувал. Тръгна по един страничен коридор, който водеше към Капела Медичи, вечното жилище на херцозите.
Преследвачът му не беше далеч. Чуваше глухите му стъпки.
От подземията Рицо се промъкна нагоре по тесни стълби и мина през вратата, сложена в една колона. След това се озова в една от най-известните туристически атракции във Флоренция: капелата на херцозите.
Върху едната стена беше опряно високо скеле. Реставрацията на осмоъгълната капела бе приключила и постепенно го разглобяваха. Рицо се втурна към алуминиевата стълба. В мига, в който започна да се катери по нея, преследвачът му се промъкна навън през вратата в колоната.
Рицо вече не беше издръжлив като едно време. След десет-петнайсет метра усети как преследвачът му го хвана за глезена. Опита се да го изрита. Беше изтощен. Нямаше сили да се бори повече. С мъка се изкачи на следващата площадка на скелето. Преследвачът му се изтегли до него. И двамата бяха на ръба на площадката. Дишаха тежко.
— Дай ми писмото! — нареди американецът.
Рицо притисна подвързията към гърдите си с дясната си ръка и отстъпи крачка назад.
Дъсченият под не беше закрепен достатъчно добре. Твърде късно го разбра. Дъските, върху които беше стъпил, се наклониха надолу. Замахна с ръце, опитвайки се да хване тръбата на скелето.
Тони протегна ръка. Срещна погледа на палеографа. Погледа на човек, който знаеше, че ще умре. Беше виждал такива погледи много пъти. Изпълнени със страх и отчаяние. В последната секунда успя да грабне подвързията.
Падането трая само няколко секунди.
Тони премести поглед от умрелия долу на подвързията. Вълнуваше се. Знаеше какво се очаква да намери. Писмо. Древно писмо. Написано на жълто-кафяв пергамент. На латински.
Отвори подвързията.
В нея беше вчерашният брой на вестник „Ла Национе“.
I
Вълшебната библиотека
Първа глава
Погребението
1
Лондон, понеделник
Да умреш е лесно. Идва последният ти миг. Неизбежно и неумолимо. Може би при нещастен случай. Природно бедствие. Болест с дълго латинско наименование. Вирус, появил се на място, за което едва ли си чувал. Никога не знаеш как точно.
Откъм църквата „Сейнт Андрю“ се разнесоха три толкова силни камбанни удара, че Лондон затрепери. При третия се разплаках. Това не беше обичайно за мен. Дори и на погребения. Със замъглен от сълзи поглед през дебелите стъкла на очилата си наблюдавах белия ковчег и морето от траурни букети, венци и ленти с последно сбогом от колегите ѝ и легиона от приятели, които бяха изпълвали живота ѝ със смях и топлота. Моят букет изглеждаше нищожен насред тази тучна зеленина.
Тътенът на камбаните заглъхна. Разноцветното сияние, хвърляно от витражите, пулсираше. Затворих очи и мислено се върнах назад към погребението на баща ми. Ярката светлина. Подсмърчането. Свещеникът, който се опитваше да избегне темата за неоспоримите измерения на трагедията със сонорния си глас. Спомням си плача на мама и как Трюгве Арнтцен я прегръщаше. Аз самият седях от лявата ѝ страна, забравен и напълно изтощен. Представях си татко, смазан до неузнаваемост в лъскавия черен ковчег. След помена вкъщи във вилата се покатерих на ябълковото дърво в градината. Често се криех сред листата му. Мама и Трюгве Арнтцен разчистваха чашите и чиниите в къщата. Именно там горе на ябълковото дърво за първи път чух гласа на татко в главата си.